В рубриката „От живия живот“ публикувам текстове, които съм писала, провокирана във виртуални разговори с приятели и клиенти. Днес си говорим за нуждата някой да те обича и за връзката между мисли и емоции.
Късите литературни форми по подразбиране не са моето нещо, трудно се потапям в тях, за да усетя посланието им на емоционално ниво. За радост, впечатляващ брой от текстовете в този сборник успяват да преодолеят бариерите ми и да пуснат зелените си филизи из мен. Ето как.
Читатели, спомняте ли си скъпоценността на живота и че всичко живо е създадено, за да изпита любов, светлина, радост, щастие, мир, равенство и изобилие? Ако можете да го почувствате до мозъка на костите си, тогава знаете, че е истина. Ако не успявате, не се отчайвайте, ще ви помогна да си спомните.
Мила ми Звездице, тия дни ти ме попита как се е родила Земята. Тогава не можах да ти отговоря смислено — в тоя момент нещо пак бързахме, главата ми беше другаде и смотолевих нещо за Сътворението, ама знам, че ти не ме разбра. Затова ето, сега намерих тих момент и ти пиша…
— А как мина твоят ден?
— Във вихър от емоции мина… Изплуваха някакви чудесии, даже и аз не разбрах откъде се взеха.
— Разкажи ми — подканя ме то с онзи свой поглед, дето изважда всичкото истинско в мен.
От незапомнени времена се скиташе по света. Никого не срещаше и никой не го виждаше. Ту вървеше самотно и унило, ту подтичваше с радост; ту свирукаше безмълвно в нощта, ту се взираше в мълчаливото сияние на звездите; ту погалваше стръкче трева, ту се свиваше на кравайче в изоставена хралупа. Тази нощ всичко се промени…
Бавно, безкрайно, безнадеждно светлината изтичаше от пръстите ми. Плъзгаше се неуловимо, неумолимо по шарките на роклята ми, по каишките на сандалите, по фугите на мраморните плочи на пода…
