По Свой образ и подобие

Мила ми Звездице, тия дни ти ме попита как се е родила Земята. Тогава не можах да ти отговоря смислено — в тоя момент нещо пак бързахме, главата ми беше другаде и смотолевих нещо за Сътворението, ама знам, че ти не ме разбра.

Затова ето, сега намерих тих момент и ти пиша, пък ти ще четеш, като се научиш да четеш — и така ще си спомниш и питането, надявам се. И като го прочетеш, ще ми е мило да си говорим за тия неща, душинко, и после пак, и отново, докато растеш. И ще ми е радост да чувам как ти виждаш света и началото му.

Най-първо искам да ти кажа как хубаво е, Звездице, дето мислиш, че Земята се е родила. Така я правиш да е жива сама по себе си, а не само парче скала, дето да ходим по него. Всяка наша стъпчица, всяко движение, всяка дума и мисъл докосват живинка — и като го знаем, по-внимателни сме и пробираме подходящи дела и думи да изпратим към нея, към живинката.

Та да се върна на въпроса ти, детко. Ето какво знам аз за Сътворението…

В началото бил само Той — Създателят. Чиста светлина — златна, топла, разстлана додето ти стига погледът да видиш и умът да обхванеш. И звук — като от безброй кристални камбанки, нежен, галещ слуха… Мир и любов, нищо друго. И един ден — сега това ще те изненада, но слушай, дете — станало му скучно.

Каквото и да ти говорят, Звездице, от мене знай, че скуката е полезна. Като му стане скучно на човек, търси нещо да захване, да прави с ей тия двете ръчички или пък с главата. И тогава се раждат чудесата.

Та така и с нашия Създател — доскучало Му и взел, че направил Космоса. Звездите, планетите, пространството между тях — всичкото, ей така се завъртял около Себе си и го насипал наоколо. И му вдъхнал живот. Щото, както и ти си се сетила, и планетите си имат свой живот, звездите също. Стихиите също създал и ги пуснал на воля да оформят света.

А после, в някакъв следващ момент, нарисувал човека — ама не Му харесал съвсем, така с ясни контури, та го поразмазал малко по краищата, като с гумичка. Да може да се променя, да расте, да се учи. И го пуснал в света, заедно с многото други живинки, дето преди това бил нарисувал.

Но за какво му били така да се щурат по Земята? Почудил се Той, пък откъснал искрица светлина от Себе си и я сложил в тялото на всяка жива твар по света. Направил ни по Свой образ и подобие.

Слушай внимателно, детко — други ще ти кажат, че туй значело и как той бил като нас, човеците. Приписват му черти на характер човешки — гневил се бил на едни, милостив бил към други, трети погубвал, на четвърти прощавал… Не са прави, ще знаеш. Тия неща са си наши, от ума ни, от егото — виж, у животните и растенията ги няма, пък и те носят светлика Му.

А Той на нас е дал частичка от себе си — душичката ни е от Него дар. Чиста светлина под пластовете човещина. И тая частица ни е да я намерим, да ѝ почистим пътя навън и да си я носим с радост и с гордост, и тя да носи нас през земния ни път. Щото като си идем, тя ще се върне при Него и ще му занесе всичко научено с нас. Затуй ни я е дал, чедо — да я научим на нови неща, да преживее живот в плът, да усети, да почувства, да добие представа за битие, дето инак няма отде да се вземе. И покрай туй, в отплата, да ни води по светла пътека.

И тъй щото всичко приема, Той не ни съди, не оценява пътя ни, изборите, думите и делата — каквито и да са те, за Него са дар. А за нас Той е топла прегръдка, дом за всяка душичка. Не страх да ни вдъхва в сърцата, а радост и благодарност, задето се е споделил с нас.

Страхът… той ни сковава, покрива светличето с пласт след пласт брони, та да си предпазим душицата недокосната, ненаранена. И минаваме през живота в страдание, болки и мъка.

Ех, пък ако знаехме, че е неразрушима тая душичка, че тя ни пази от мъчнотията, че тя ни събира с други сродни душици и ни храни и топли и в най-страшната зима, щяхме най-отвън да си я носим, да раздаваме обичта ѝ — нашата обич — на всички, щото ще знаем, че така тя само се множи.

Ама някои знаят, Звездице, някои знаят — и вървят със светличето си напред, и след тях народ, народ да видиш. Водят, събират, помагат, учат — и хората малко по малко хвърлят тия пластове брони, па току още някой извади светлик в ръка и поеме напред.

И в тебе има такова светличе, душичко — в очичките ти блести и звънти тъй ясно в гласчето. Търси го, грижи се за него и го споделяй — а то ще рисува пред тебе пътека да следваш. Може и други да тръгнат до тебе, а трети да се опитат да те отклонят в тъмни алеи — ти само продължавай да светиш, свети и за тях без страх и резерва. Щото всичките от едно място сме дошли и пак там ще се завърнем, като ни дойде ред за това.

Пък дотогава помни — ти, и аз, и всяка живинка, и поточе, и камък — сме едно. Създания от светлина, по Негов образ и подобие.

По Свой образ и подобие

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Към началото