А как мина _твоят_ ден? #4 Бъдеещо

— А как мина твоят ден?

— Във вихър от емоции мина… Изплуваха някакви чудесии, даже и аз не разбрах откъде се взеха.

— Разкажи ми — подканя ме то с онзи свой поглед, дето изважда всичкото истинско в мен.

— Ненавист, майна. Хахах, гледай какви думички ползвам. Добре ме е втресло.

— Не се отплесвай, ненавист към какво?

— Към пасивността. Към нуждата някой друг да свърши нещо-си-там вместо мен. А аз само да стоя и да гледам, и да бера плодовете от свършеното. — Замълчавам за минута, потънала в себе си. Празно ми е, без мисли дори. Нежно докосване по ръката ме изважда от унеса и ме връща в тоя момент.

— Давай, не спирай — отново гласчето, дето тъй нежно и неумолимо ми подръпва всичките струни, даже ония, дето не знам, че ги има.

— Винаги съм презирала от дъното на душата си безличните, бездейни хора — заизлива се от мен, гласът чак състи с отвращение. — Ония, дето само седят и чакат. Какво чакат? Те самите знаят ли? Някой друг да случи света вместо тях? Че защо, кой им е длъжен? И с какво са заслужили тая… грижа? — Задъхвам се, очите ми мятат светкавици; спирам за миг да се събера и да върна тона си в приемливи рамки. — Ако има нещо на тоя свят, дето за миг да ме вкара в бяс, то е това — пасивното очакване другите да направят каквото е нужно, другите да ти свършат работата, другите да те покажат на света, а ти само блажено да му се усмихваш. И после да си… — Преглъщам, мисълта ми рязко е секнала, образите са спрели.

— Какво да си?

— Ами не знам… Да си нищо, предполагам. Оная мисъл не се довърши — добавям объркано.

— Довърши я ти тогава. Тя иска да бъде довършена. Нищо не остава във вакуум дълго — помогни ѝ, за да не си помогне сама. Че кой знае къде ще отиде и дали ще ти хареса това. — Намига ми. Дали ми се подиграва? Не мога да го разбера в момента, но не успявам и да попитам. Обаче някак си съм се откъснала от оная мисъл, опитвам се да се върна в нея, бърча вежди, а то ме гледа ли, гледа, и очичките му искрят дяволито.

— Какво знаеш, което аз не знам? Виждам го в очите ти! — Гняв бушува из мен, стомахът ври, ръцете треперят…

— Само каквото и ти — обаче не слушаш достатъчно, за да го чуеш сама. Хайде, върни се обратно. Или по-добре, използвай гнева си сега, свържи го с предишния — какво ти показват тия емоции?

— Какво да ми показват — освен че съм пасивна малка принцеска, която иска светът сам да я разнася на ръце и да я показва като някакъв безценен трофей, без да си мръдне пръста!!! Ей това ми показват.

— А така ли е наистина? Това ли е, дето те изчерпва? Всичката, цялата — само пасивност и готованство? — Веждите му са смръщени, но ръката все така окуражаващо лежи върху моята. Не съм съвсем изоставена въпреки всичко. Щом то още е тук, има надежда.

— ʼМи така излиза — другото са напъни да се скрие истината от поглед. Даже от моя собствен, нали. Възможно ли е наистина? Всичко, което някога съм правила, да е било, за да не ме изоставят — не защото имам нужда от него, или пък желание да направя света по-добър, по-красив. А само за да не остана сама. Толкова е тъжно, как е възможно нещо такова да е единствена движеща сила за някого? За мен…

— Ами не е възможно — прошепва гласът до ухото ми, — знаеш го, и други сили те движат. Тази просто се е крила достатъчно надълбоко, че да не я виждаш досега. Но не е само тя. Огледай се. Ослушай се. Имаш толкова много гласове, които те водят, и този е само един от тях.

Как е възможно да говори толкова спокойно и уверено в такъв момент?? Очите ми ще изхвръкнат от орбитите, ужас ме залива, то още говори, но не чувам думите му, не разбирам какво се опитва да ми каже. Знам само, че тая ненавист, този бяс в мен всъщност винаги са били към самата мен…

— АУ!!! — изревавам от внезапната болка в ухото. Разтривам го с ръка и се втренчвам с недоумение в тия безкрайно дълбоки очи срещу ми. — Защо??

— Беше отплувала твърде далеч, там освен да се удавиш в самосъжаление друго не те чака. — И пак се усмихва!! Много му е забавно явно да ме гледа в тоя гърч безподобен! Ама че наглост!

— А къде да ида? Като са ти сринали цялата грижливо изградена къщичка, какво правиш? Къде живееш? С кого? Как?

— Най-напред чакаш. Да се разсее прахолякът от сриването. Дотогава трудно ще видиш какво е останало, какво е било, преди да почнеш градежа. Дишай, почивай, изчакай. И като видиш основите…

— Абе ти добре ли си?? Как се седи в такъв момент? Как се чака? Нали ще откача… съвсем? — Последната думичка внезапно ме разсмива. Ей ме на, седя си и водя тоя разговор с него, тъй мъничко наглед, а толкова древно, дълбоко, и всичко около мен се разпада. Точно когато си мислех, че напротив, подрежда се, движи се след сякаш години застой… А то какво било — залудо работи, залудо не стой. Главата ми се отпуска на рамото му, ръцете провисват, лек хлип се изплъзва от устните. Усещам се безизходно. Сякаш изходът, в който толкова вярвах, внезапно стана фалшив и се разпадна на пепел.

— Истински е — идва шепотът направо в мозъка на костите ми. — Истински е. Просто има и друго, и още от теб. Ти не си двуизмерна, както се виждаш сега. Не си черно-бяла, нали? Има толкова цвят, че даже няма думи на света, които да го опишат. Но ти е нужен спокоен ум и ясен поглед, за да видиш и разбереш. Да научиш и да продължиш напред. Защото, да, посоката е напред. Движение винаги има, дори ние да стоим пасивно. И понякога именно това ни е нужно. Да се доверим — на света, на другите… на себе си. Довери се, предай тия конци на вселената и я остави да се погрижи за останалото. Тя ще ти каже, като трябва да действаш. Ти само стой тихо и слушай.

Ужасът още не се е оттекъл от мен, очите още се блещят в нищото, но тялото се отпуска в нежната, тъй мила прегръдка. То бавно ме полага да легна, намества възглавницата под главата ми и затваря всяко око с фина целувка — като полъх на обич. Чиста, кристална и безусловна. Оставам смълчана, спряла в спрелия свят. Очите — взряни навътре, търсещи нещо, живец може би.

— Ти не си действията си — отново пошепва. — Ти просто си. Позволи си го, остави се да бъдеш

Нещо мъничко в мен кимва с блажена усмивка, докато останалото потъва неусетно в съня…


Още от поредицата “А как мина _твоят_ ден?”: тук.

2 отклика на “А как мина _твоят_ ден? #4 Бъдеещо

  1. Кал Отговор

    Така… само не видях къде е палчето за благодарност? 😀

    (Или… за прегръдка?)

    • Ана АвторОтговор

      Няма палчета. Само думички, действия и(ли) просто присъствие. ^.^

      Прегръщам и благодаря! <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *