За антологията „Зелени разкази (ама _наистина_)“

„Зелени разкази (ама наистина)“ е антология, събираща творения с разнообразни форми и оттенъци на зеленото, които отличихме в първия си едноименен Копнеж или подбирахме дълги години преди това. Търсихме текстове – в миналото, настоящето или бъдещето; по родните си места и всички краища на Земята; без значение от жанра – които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.

Човешката библиотека

Струва ми се важно да започна с две принципни уговорки — указващи мястото, от което се отправих на това пътешествие. Но чети и отвъд тях — те споделят за мен, не за сборника.

1) Късите литературни форми не са моето нещо, трудно се потапям в тях, за да усетя посланието им на емоционално ниво — а имам нужда да потъна хубаво, да се накисна до кости в героите и събитията, за да паднат защитите и притъпяванията, които съм си изработила покрай всичката информационна плява наоколо ми, и така да преживея нещо различно, да сменя призмата за известно време, дори да си осиновя някоя нова.

2) Още по-малко пък ме вдъхновяват гротеските и внезапните, забиващи финали — ония, дето те оставят да тънеш в недоумение: Как я докарахме дотук? А дотук ли сме я докарали наистина? Нужно ли беше, ама съвсем честно, по тоя начин да се покаже? А сега оттук как да изляза?

За радост, впечатляващ брой от текстовете в този сборник успяват да преодолеят бариерите ми и да пуснат зелените си филизи из мен (те и инак си пълзят; само се огледай из блога — кой цвят доминира виртуалния ми пейзаж ;), но винаги е добре дошло да се влее още мъничко свежест).

А от затискащия (мен затискащ — лично и откровено субективно) тип в сборника са намерили място доволно малко творби, но пък по някаква странна причина са все в началото. Поради това, след първите няколко разказа имах известни колебания дали изобщо да чета нататък.

Радвам се, че все пак го направих.

Ето, накратко, защо (и пропуснете откъсите, ако подсказките в тях може да ви развалят вкуса от пълнокръвното четене):

Светулчина поляна
Сергей Другал

Двоумих се до последно дали да включа този разказ сред докосващите. В началото далеч не ме грабна, после обаче неусетно ме понесе на крилете си и преди да разбера, вече ме сърбяха пръстите да почеша Гръм зад ушите, ароматите на борове и кедри, и на изсушени треви се смесваха в ноздрите ми, така ми се искаше да поплувам с предците в търсене на цветни камъчета… Финалът ме свари малко неподготвена, жадна за още от досегашното, и напълно объркана за естеството на „поуката“. Но въпреки това не мога да си затворя очите за вълшебните мигове, които ми дари.

Избрани откъси

Поляната долу пламтеше – неравномерен бял огън. Призрачно примигваха цветове по ниските храсти, уплътняваха се и прозвънвайки тихо, се кълбяха облачета, разсипваха се в хиляди светлинки.
– Светулчина поляна – прошепна Нури.

След няколко трудни минути Оле вдигна тежките си ръце, закри с длани очите на тигрицата и потрепна от усещането за възникнал контакт. Мигът дойде сам. Оле го долови заради отпусналите се мускули – неговите и на животното. Изтри потта от челото си и се изправи. Тигрицата лежеше със затворени очи, положила глава върху меките си, съвсем не страшни лапи.

На открито кученцето растеше като княз Гвидон в бъчвата. Обичаше да гони коня по брега, хващаше го за опашката и гривата, а понеже още не си знаеше силата, понякога, макар и на игра, хапеше лошо. Тогава конят го стисваше за вратлето и го хвърляше във водата. От дълбините тутакси изплуваше старият, покрит с мъх Генадий, пощраквайки страшно челюсти. С вой и давейки се от погълнатата вода, кученцето се измъкваше на брега, дотичваше при Оле, оплакваше се от коня и крокодила и получаваше за утеха котелче мляко с ръжени сухари.

Готвачът – от големите – покри главата си с красиво листо от репей и се захвана за работа. А две хлапета се покатериха на дървото, с накацалите по него птици, живеещи сред сините цветове. Птиците не отлетяха. Малките, пудрейки носовете си с прашец, дълго мирисаха цветовете и откъснаха най-хубавата китка. После я разделиха на две и поднесоха половинките на Оле и Нури, явно в знак на признателност.

Денят се оттегляше незабелязано сред грижи и труд. Вентите наистина добиваха насъщния с пот на чело, без да си търсят работа, но и без да хитруват, за да я избегнат.

Известен е такъв закон: колкото по-дребно е кученцето, толкова повече радост излъчва при срещата си със стопанина. Гръм го опроверга. Щом чу призива, той се изстреля иззад камъка от другата страна на езерцето, с неимоверен скок преодоля преградата и се хвърли върху Оле. Облиза му лицето, раменете и ръцете, обви го в черен ръмжащ вихър и изтанцува кучешкия танц на радостта. Сетне – песът си беше учтив – се потърка о Нури: и тебе помня, така да се каже. И приседна, притискайки се до коляното на Старшия, изпълнен до дъното на душата си с неподправено щастие.

Вентите с развълнуван вой се втурнаха да танцуват. Оле отмести тъпанджията и скокна върху бумтящата кожа, заотмерва с крака сложния, забързващ се все повече ритъм.
Със святкащи зъби и очи, озарен от колебливия пламък, танцуваше вихрено докторът по математика и възпитател Нури, танцуваше познавачът на мимиките и жестовете – свободният ловец Оле, танцуваха и прескачаха огъня вентите, Гръм се мяташе сред тях досущ черен дявол, а ръмженето му разтърсваше околността; и тъпанът гърмеше в нощта; и крещеше диво, блъскайки с юмруци по космата гръд, ученият палеоантрополог и влъхва Евгени Петрович.
Всеки има право на храна, на труд, на хубав огън и на ето такъв танц, отмиващ умората от деня.

Тук се бяха омесили тропиците и северът, Азия и Африка, Америка и Австралия, дърветата оплитаха корените си, често клоните и лианите оформяха непроходима преграда. Тогава Гръм откриваше обиколни, проправени от зверовете пътеки, които обикновено ги отвеждаха до някой ручей. Животът протичаше горе, в притисналите се корони на дърветата, откъдето се носеха маймунски вопли и гласове на невидими отдолу птици. От време на време пред пътниците едва ли не внезапно се разтваряха хълмисти простори с островчета от евкалиптови и хвойнови горички. В такива моменти те дишаха по-леко и усещането за задух изчезваше.

Пищният кравай, с размер кажи-речи на воденичен камък, излъчваше изумителния мирис, извел ги от гората. Руменееше едва-едва посипаната му с брашно коричка, издуваха се кръглите му пухкави хълбоци. Смаяна пчела жужеше над него и не се решаваше да кацне. Краваят привличаше погледите, можеха да му се любуват безкрайно, откривайки нови и нови достойнства: той беше такъв, какъвто трябваше да бъде – кръгъл, с естествената форма, която се образува от само себе си…

По „Е-3“ за 23
Димитринка Ненова

Чуден! Искаше ми се, ама така много ми се искаше да е в по-дълъг формат (не два, а поне пет пъти по-разгърнат) — да му се потопя истински, да го преживея до буквата с… не, като хлапето.

Избрани откъси

И аз, още съм горд, ама съскам тихо на кукумявката от десети „а“: „Ти що си тука?!“, пък тя, маха си новите цайси и ме фиксира (че тя не била толкоз грозна): „Познай“ – и се хили, обаче не гадно, ами така… нормално.

(…) срещнахме едни пичове – за пръв път чух, че имало мототуристи: готини, яхнали моторите си, бичат метъл и цепят планината където им кефне – нито потене, нито зор. Обаче баща ми каза, че за да я докараш дотам, първо трябвало на собствен ход да опознаеш живота; и сякаш съм впрегатно добиче, ми нахлузи раницата и вика, че не е лесно с две момичета в групата, макар Рени да се държала като юнга на трети рейс – тя се смее, а на мен пак ми завря чайникът и казвам наум всички онези думи, на които ще науча брат ми, като проговори…

(…) и даже не лягаме да спим, а още в четири тръгваме към морето и я държа за ръка да не се спъне в тъмното, но май тя ме държи, и ми е готино. И ето го морето, и се събуваме, и, човече, чувам, че морето ми говори – за първи път чувам гласа му и едва сега разбирам, че живея.

(…) и се моля да не ме погледне никой в лицето, защото правя едновременно три неща: плача, прегръщам и обичам…

Приказки за Юнаци и злодеи: зелена?
Калин М. Ненов и Борислава Славеева – Борея

Тук съм пристрастна. С Юна от известно време се знаем; бих казала дори, че си станахме близки (пък нали и аз съм от слушащите, по сродна пътека вървим). А точно в тоя момент приказката и темите ѝ са ми (ни) особено актуални.

Избрани откъси

– Тежи ми, че не вярват, Слънце. Или вярват в каквото им е най… най-лесно?
– Тежи ти – ми прошепва тя, току до ухото. – Тежи ти тежко, приятелю… Остави, пусни го. Нека не те държи вече, нека не те удържа. Нека се оттече.

– Боли ме, че повече се говори, по-малко се слуша.
Че се отдаваме на говорене и говорене, вместо да сбъднем говореното.
Или поне да го пробваме на практика, и тогава да преценяваме и да съдим…
Боли ме, че съдим, Юне – съдят ме, а и аз продължавам да съдя. „Ти си такъв и такъв, и такъв. Знам те аз тебе.“
Хей… ама чакай! Онова „мене“ не беше ли преди две години? Не беше ли вчерашното ми „мене“? Виж ме, чуй ме сега… дошъл съм да споделя нещо ново.
Тцк. Какво толкова ново може да има за две години? Или – само се чуй сам – от вчера за днес? Ти си вече в кутийката. Категоризиран си. Знаем те ние тебе.

– Категориите, припомни ми един побратим, са нужни за оцеляването. Без тях, сред тъй сложната ни действителност, няма да се оправим.
Пак замълчавам.
– Със тях – промълвявам – няма да се открием, истински, никога.

— (…) Виждала ли си ги, Юнише – виждала ли си как всеки вижда чудовище вместо човек, и как тръгват чудовищата?
Засмивам се, първо горчиво, после все по-чисто и чисто.
– Чудо… вище… вижте, вижте!

За вятъра и другите природни пиршества
Любомир П. Николов

Приятна пиеса, диалогът оживява под буквите, гласовете сами заговарят. И минават през безброй теми, по причудливи пътеки, и — уж случайно така, помежду другото — докосват струни извътре ти. Чела съм и още за вятъра в сборника „Фантастивал в Европолис“ (който за жалост така и не се събрах да дочета; шепата бисери, пръсната из него, се крие сред непреодолимо за мен количество творби от „втория“ тип) — та още оттам ми допаднаха историите покрай него. Към много от тях има препратки и тук, формата и гледната точка обаче са различни и ми беше приятно да си ги припомня.

Избрани откъси

ИНЖЕНЕРЪТ: Другия път ще мина с колело. Не съм свикнал да ме изучават и всеки да пита едно и също. От толкова изучаване може да ми стане нещо.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Изучаването е само в началото. После каквото и да направи човек, той вече е изучен. Вече има хорска диплома. От тука натам човек каквото и да направи, няма значение.
ИНЖЕНЕРЪТ: Как да няма? Човек сам си гради биографията.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Няма. Нашият пияница спря пиенето. Прописа. Откъде му дойде това, не знам, ама нали баща му е гробар, а майка му врачка, и нещо му стана. Някакво обременение сигурно има. В София му издават книги, ама нас тука това не ни бърка. Като го видим, го питаме: абе пиянде, как вървят стихотворенията? Напредваш ли, напредваш ли? Той псува от яд. А ние го закачаме: абе какъв поет си, пък псуваш? Един поет, освен ако не е пияница, не може да псува. Не е присъщо.
ИНЖЕНЕРЪТ: Не признавате, значи, успехите на човека.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не работи по специалността. Ако си беше останал пияница, друга работа. Аферим! Щеше да ни има уважението. Трябва да има яснота и порядък.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Друго ти приказвам. Сутрин рано на крайбрежната улица, на ръба на отвесната скала стоят деца с широко отворени усти. Виждал ли си ги?
ИНЖЕНЕРЪТ: Не.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Вятърът влиза в устите им, прави лупинги и оставя в главите на децата някаква мъдрост. Стоенето с широко отворена уста по посока на вятъра е основният метод на обучение. Така получават всичките си нужни знания.
ИНЖЕНЕРЪТ: Трансфузионно.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Може и така да се каже. Аз бих казал въздуховодно.
ИНЖЕНЕРЪТ: Интеркраниално.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Бих го нарекъл ала-бала-шабланица.
ИНЖЕНЕРЪТ: Вероятно е честотна индукция.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, не е – без мобилни телефони и други гаги.
ИНЖЕНЕРЪТ: Джаджи.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Без джаджи – само механично! Но не всичко става от само себе си. На крайбрежната улица може да видиш и частни учители с компаси, сектанти, стойки за закрепване на глави, подпирачки за брадички и разширители на усти. Добрите учители могат само с лека промяна на ъгъла, под който влиза вятърът в нечия глава, да развият музикалните, математическите или художествените способности на ученика.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Нищо не разбираш, щото си нов. Твоята памет е в главата ти.
ИНЖЕНЕРЪТ: А твоята?!
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Моята е на повикване. Тука вятърът издухва паметта и всеки ползва чужда.
Започва да вика.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Памет! Памет! (към ИНЖЕНЕРА) Сега ще дойде моята памет. Памет!
Влиза ПАМЕТ (ослепителна красавица, по нощница).
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Нещо си се разголила, разгологъзила си се!
ПАМЕТ се движи като на прет-а-порте.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Как човек да си покаже паметта в такъв вид? Засрами се!
ПАМЕТ: И сега какво, да си тръгвам ли?
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Стой, стой! То човек понякога решава да сподели спомените си, ама трябва да са подплатени с нещо.
ПАМЕТ: Надплатени, искаш да кажеш.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Спомените трябва да са облечени, не такива едни да прозират. На едни голи спомени кой ще повярва?
ПАМЕТ: Ще повярва, вярвай ми. (към ИНЖЕНЕРА) Той ще повярва във всичко, което му кажа.
ИНЖЕНЕРЪТ: Имате слаба памет, г-н …?
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Викай ми Шабленски.
ИНЖЕНЕРЪТ: Да, г-н Шабленски. Фина и изискана памет.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, добра е. И аз си я харесвам. Другите знаеш ли какви памети имат. Едни такива дебели, досадни стари памети. Обременени. Знаеш ли к’во е паметта ти като почне да разправя едни – аз като бях млада, мене ме искаше г-н Еди кой си. А най-лошо е паметта ти като изфиряса и като ти вика: абе не помня. Аз не помня, паметта ми не помни и к’ва стана тя.

– Това са бабини деветини – каза им Шелдрейк. – За друго ще говорим – за това как малките кукувици знаят нещо, на което никой не ги е учил.
Всички млъкнаха.
Шелдрейк им обясни своите наблюдения. Започна с това, че възрастните кукувици снасят яйцето си в чуждо гнездо и после се изпаряват безследно. Малките кукувици се излюпват, хранят ги другите птици, но учат всичко сами. Сами се учат и да летят. После в един важен за всички кукувичета ден, всяко едно от тях напуска гнездото и отива на определено място, където се събират всички кукувичета. Никое от тези пилета няма майка или баща, които да му кажат къде да отиде, но всяко едно стига на точното място и в определеното време. После сами, без някой да им показва, намират и пътя до Африка.
– Инстинкт – обади се някой.
– Не, този термин не обяснява нищо – каза Шелдрейк.
– И те слушат вятъра, като нас – извика едно момче.
– Браво, може и така да се каже – продължи Шелдрейк. – Слушат си техния вятър. Хората приемат това, което носи за тях вятърът, кукувиците – което е за тях, рибите – което е за тях, и всяко растение – което е за него. Всеки вид – хората, растенията и животните – си има информационно поле.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Думи, какво да ги правиш. Всеки път се нареждат както си искат. Правят от миналото бъдеще, а не знаят какво са яли за вечеря.

ИНЖЕНЕРЪТ: В БАН направихме едно лонгитюдно изследване на истината. Истината в исторически и фамилно-семеен план. Прилики с реални обекти и вещи.
ВАЛЕРИЯ: Какво излезе?
ИНЖЕНЕРЪТ: Излезе, че истината е стока за бита. Всеки човек и семейство си избират истина според вкуса и доходите и си я ползват. Истината е като един тапет и всеки път когато се зацапа, може да се смени с по-хубава. Истината може да се ипотекира, може да се вложи в банка или да се изтъргува втора ръка. Горе-долу половината истини в употреба са втора ръка.
ВАЛЕРИЯ: А на мен ми се струва, че е като близалка. Докато ти е сладка, я облизваш и ù се радваш. Като ти омръзне, вече изобщо не те интересува и само ако си съвестен, може да си я увиеш в целофан и пак да си я прибереш в джоба.

ИНЖЕНЕРЪТ: Това, което казваш, кой го казва?
КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Много, аз каквото кажа, са го казали много. Повтаряно е хиляди пъти. Може да не е вярно, но се е настанило в хорското съзнание.
ИНЖЕНЕРЪТ: Значи в колективната памет може да има лъжи, масови заблуди и фанатични вярвания.
КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Има, разбира се, аз не ги пресявам. Толкова съм стара, че ако почна да мисля, може и да се разпадна.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Както знаете аз съм памет и на птиците, и на хората.
ПАМЕТ: … и на пчелите.
КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: На всички.
ПАМЕТ: На всичко, що лети, диша или плува.
КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ: И на тия пред телевизорите, дето нито летят, нито плуват, ами само дишат.
ПАМЕТ: … понякога учестено.
КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ: По същество. (…) Тия вътре смятат, че перките износват вятъра.
ПАМЕТ: В тия „късни“ времена…
КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: … казаха, всичко се износва. Вятърът, законите, вярата, истините – всичко се износва и остарява. Всичко, което е било впрегнато твърде много и е било двигател за обществата…
ПАМЕТ: Били те птичи, рибешки или човешки…
КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: … се изхабява. Всяка природна сила, която искаме да впрегнем, става твърде позната, изтъркана и безинтересна. Всяка божествена сила, която губи своята тайна, умира.

Зрънце живот
Миа Сердарева

Този разказ ме върна няколко седмици назад — докато ровех из обилно прорасли бурени и треви в търсене на бебета-борчета и миниатюрни дъбчета, та да пусна слънчевите лъчи да ги огреят, лично изживях именно тая емоция, това свързване отвъд думите и материята. Ако ме беше споходила музата да пиша тогава, може би нещо в този дух (да, именно дух) щеше да излезе изпод пръстите ми. Само по вметката за междучовешката любов бих спорила… не, показала, че може и другояче.

Избрани откъси

Изведнъж не бързам. Странна майчинска нежност е поникнала на мястото, допреди миг буренясало от цифри, факти, графици, задължения и притеснения. Оставù, че е поникнала, ами за миг избуяла и ме превзела цялата отвътре. Като детенце ми е това дръвче. Безпомощно сукалче. Не се ли грижа за него добре, ще загине.
– Пий, миличко – прошепват устните ми на своя глава.
Няма да ги мъмря. В момента съм добра. В момента съм любов. Пък и фиданката едва ли ще се сърди. Ако разбираше човешки, щеше да ми се зарадва. По дървесному.

Леко ми е на душичката, вълшебно леко. Пърха наоколо и се диви, глупавичката, че е възможно да обича някой, който даже и да иска, не може да ù върне нищичко в замяна. Ни взаимност, ни ласка, ни думица. Колко хубаво! Колко красиво да погледнеш, да почувстваш отвъд егото! Да дадеш, без да чакаш да получиш, и да се докоснеш до невидимото единство на живота във всичките му форми, и да се разтвориш за най-съвършената радост.

Защо търсиш смисъла навън, ромоли из вените ми новоизбликнала река от нежност. Извън теб, извън сега? Не го ли усещаш?

Моцартина
Марта Радева

За светлите хора — и за очите, отворени да ги видят…

Избрани откъси

Вярвай, тоя грохот на първичната стихия е по-страшен от онова, което усещаме с тялото си или виждаме с очите си. Като че ли Природата не само ни удря през пръстите, а и ни говори… Но ние все си запушваме ушите.

Спомням си, като бях в седми клас, гледах един филм – „Паметта на водата“. Май че японски беше. Или руски, но за откритията на един учен от Япония. Не знам дали си попадал на него в Интернет. Може да ти звучи невероятно, ама водата е жива. Тоя професор изследва молекулите ѝ, когато в нейно присъствие се псува или се изговарят обидни думи, и забелязва, че се деформират до неузнаваемост. И обратното, ако ѝ се благодари, ако се благославя или ѝ се пуска музика от Моцарт например, молекулите се подреждат много красиво…

Тя беше странна за учителка, да не говорим за музикантка: винаги усмихната, спортна, на училище идваше с едно колело, с него дойде няколко пъти и на село, да види имаме ли проблеми с баба. Някои я намираха за особнячка, други – за луда. Но ние от нашия клас бяхме луди… по нея.

Кога се поддадох на гнева ли? Той ме застигна като плесница, която ти удрят, докато се усмихваш.

Аз се простих с училището и тази година, но въпреки това изглеждах най-спокоен от всички. Едва после си дадох сметка какъв пъкъл е кипял в мене през всичките тези месеци. Спомняш ли си го този урок от физиката: когато парата не се изпуска периодично, може да взриви стените, които я задържат.

Прегърна ме. И както някога, когато мама си отиде, една прегръдка беше достатъчна, за да слепи стъкълцата на разбития ми свят. Помислих си: как можах да я забравя. Как забравих, че Земята, Водата, Огънят, Планетите – всички те са живи и говорят на нас. И говорят чрез нас.

Само любов
Нели Цветкова

Вълшебен. Толкова кратък, а — изненадващо — нямам нужда от повече. Всичко му е на мястото и ни думичка не му липсва.

Избрани откъси

– Майко, не ме научи да гледам цветята като тебе, значи – протестираше понякога Данка. – Аз колкото от тях уморих… Има някакви тайни, дето не ми ги казваш.
– Няма тайни – отвръщаше баба Кина. – Само трябва да ги признаваш за живи.
– Е, аз ги знам, че са живи. Кой не го знае?
– Не е туй – клатеше глава майка ù. – То е както правиш ти с хляба.
– Нищо не правя с хляба – чудеше се Данка.
Но баба Кина знаеше, че не е тъй.

Баба Кина си знаеше, че някой ден Данка сама ще разбере. Но не можеше да ù обясни наготово, то трябва да се усети. Тъй, както тя самата бе усещала, че може да накара цвете да разтвори чашка, а листенцата му да се устремят към нея и да искат да се погалят. Не с истинска магия, а просто с обич. Защото всичко на Божия свят е едно – хората, животните, растенията. И земята, която храни всички и ги прибира, щом им дойде времето.

Като влезе за пореден път в стаята, баба Кина я повика. Потупа леглото до себе си, после хвана ръката ù и я погледна с бистрите си очи. Заговори бавно, като малко заваляше думите:
– Не плачи, моето момиче. Само това да помниш от мене: всичко е едно. И като се загубя, пак тук ще съм. Всичко е едно. Само любов… трябва… за да го държи заедно.

Коя е тя
Давид Мавродиев

Впечатляващ формат, рядко попадам на мерена реч и изненадата в случая е приятна. Усеща се, че авторът е дечко (към момента на написване), но пък с това посланията му стават още по-въздействащи. (А представянето му в края на книгата колко е силно! Сравнимо със самия разказ дори.)

Избрани откъси

– (…) Я да видя, с какво си губиш времето и кое точно е по-важно от учението… – без да довърши майка му изречението „за Неволята и упражнението“, бързо тя до бюрото се приближи, гледайки любопитството ù да не личи.
Седмокласникът ù подаде лаптопа. Тя зачете написаното без охота. След това примигна и смутено се усмихна. А в погледа ù изгряха звезди и стаята като че ли се озари от стотици метеорни искри… Майката търсеше точните думи, за да ги сподели:
– Е, благодаря ти! Не знаех, че толкова красива изглеждам в твоите очи!…
– Мамо, знам, че се възхити… Но не пиша за теб, а за друг някой.
– Така ли? И за кой?
– За моя главен герой. А сега ме остави, че историята ми трябва да продължи.

А младият творец написа поредните няколко реда в заключение. Постави многоточие на последното изречение. Като нещо, чакащо своето продължение. И сбъдващо се в друго време, от едно ново поколение, имащо към нея по-добро отношение!…

– (…) И защо пишеш за нея тогава? – дамата продължава за отговор да настоява.
– Защото тя е сам-сама в света. Даже в цялата Вселена. А като бисер в нея е родена… Аз единствено искам да ù помогна. Просто нейната история ме трогна!
– Каква история?… И защо точно ти да ù помагаш?… Малък си света да оправяш!
Хлапето отключи входната врата и нещо измърмори под носа. Но жената го помоли по-силно да говори. И той отговора си повтори:
– Нямам намерение да оправям света… Искам само нея да спася!

Подобно бъдеще никак не ми се нрави. Както и поговорката „една птичка пролет не прави“. Защото, ако всеки един разтвори душа, готова да разбере нейната непокорна природа, тя отново ще стане свежа и бодра и ще бъде с човеците горда.

За десерт оставям късче от предговора:

Стремихме се да открием погледите, които надникват отвъд себе си, отвъд присъщото на човека, отвъд градския динамичен застой, отвъд представата, че човекът е център на Вселената. Човекът е само частица от нея и когато се самозабравя, погазва всичко по пътя си. А ние искаме бъдеще – не просто да просъществуваме, а да живеем в хубав свят, в хармония, с всичко.

Христина Димитрова

Успели сте, Хрис. <3

Антологията „Зелени разкази (ама наистина)“ е издание на фондация „Човешката библиотека“ и в електронния си вариант се разпространява на принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“.

За антологията „Зелени разкази (ама _наистина_)“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Към началото