Светлината
Бавно, безкрайно, безнадеждно светлината изтичаше от пръстите ми. Плъзгаше се неуловимо, неумолимо по шарките на роклята ми, по каишките на сандалите, по фугите на мраморните плочи на пода. После се процеждаше под входната врата, надолу по стълбището и навън, в шумотевицата и праха на замръкващия град. Сякаш на самия него не му достигаше светлина и моята му беше като капка живителна сила. Но само капка не му бе достатъчна, той искаше още, искаше всичко, ненаситно поглъщаше всеки квант, който се процеждаше от мен, и ме оставяше безсилна да му противостоя. Оставяше ми точно колкото да остана жива, да събера отново басейнче фотони, мъничко, точно колкото да плъзне усмивка по устните ми, и градът отново протягаше пипалата си да го източи.
Не знаех колко време е минало така, дотогава само бях слушала историите за вампирски наложници, държани заключени и оковани като живи банки за кръв. Едва живи, всъщност. А ето — сега аз бях се превърнала в банка за светлина. Ден след ден гледах как струйките изтичат от мен, без да мога да ги спра, да си ги задържа, дори да помръдна. Гледах ги, а сълзите ми се стичаха по бузите и попиваха в парцаливата рокля. Някога любима, носеща толкова настроение, свежата феерична дреха на грамадни цветя, която така изкусително обгръщаше тялото ми, сега висеше нещастно около ожулените ми колене, изгубила всякаква форма и цвят. Кога се случи това? Нямах никакъв спомен. Сякаш светът се бе свил между стените на мрачната северна стая и в пътечките на мраморните плочи, по които ден след ден цялото ми същество се изплъзваше от мен.
Някъде дълбоко, много дълбоко, толкова, че тогава все още не достигаше до съзнанието ми, растеше копнеж — за тишина, пронизвана само от крясък на птица, вой на вълчище, песен на цикада. За слънце и чисто, ослепително синьо небе, за обсипан със звезди хоризонт. За зелената мекота на трева, за прегръдката на вековно дърво, за ромона на поток, хладен и ведър в своя бяг все напред, все нататък. Растеше копнежът, а с него — и светлинката отвътре. И колкото и да взимаше градът, в мен от ден на ден оставаше все повече. Капчица повече. Фотонче, след него още едно. Сякаш постепенно се образуваше мрежа, която пропуска достатъчно да нахрани гладния, освирепял град, но някак незабелязано от него да задържи и за мен.
~ * ~
Един ден, докато отново безпомощно наблюдавах как струйките се стичат между цветята, сякаш видях как едно от тях потрепери и мъничко цвят се разля по листенцата му. Тръснах глава и отново потънах. Помислих, че от безкрайната върволица еднакви дни и нощи вече ми се привиждат неща. Отрекох правото на надеждата да съществува. Но само отвън — вътре копнежът си вършеше своите дела и същият този цвят вече багреше възприятията ми. Зелените му филизи пъплеха по вените ми, увиваха се около костите, розови пъпчици се разпукваха зад очите и в основата на врата. След още някакво време вече не можех така лесно да прогоня виденията. Кожата ми постепенно се изглаждаше, изпълваше се с жизненост, сивотата ѝ отстъпваше място на бледо сияние. Ушите ми вече не чуваха монотонния шум на автомобилите отвън; прерязващият рев на ремонтните машини, вонята на асфалт и боя и хорът от човешки гласове, пробиващи тънките стени на затвора ми, вече не смущаваха сетивата ми. Воалът от безнадеждност се бе свлякъл от очите ми и ококорена поглъщах разливащата се по роклята ми красота.
Съвсем скоро светлината, която чудовищният глад на града заграбваше ежедневно, беше нищожна на фона на изобилието, трупащо се в мен. А той, сляп в ненаситността си, някак не забелязваше промяната. Не усещаше, че вече не оставя едва жива сянка след себе си; че назрява раждането на ново слънце в самия му център. Движеше се в плътния си коловоз от безсилие, тягост, тревога, ненавист, и енергията, която точеше от мен и от безброй други като мен, му стигаше само колкото да не спира на място, безкрайно да влачи морните си, изранени, мазолести крака един пред друг. Забил поглед в прокъсаните си обувки, не ме видя, когато станах от пода; не забеляза как изтупах полите на роклята си от вековния прахоляк; пропусна да усети полъха на разветите ми коси; не улови ослепителния блясък в очите ми, докато в мен все по-силно вибрираше сиянието на новия ден. На новата ера. На новия ред.
~ * ~
Днес е денят. Днес се изправям в пълния блясък на силата си. Днес осъзнавам коя съм, каква съм, защо съм дошла. Тук и сега ме изпълва яснотата на мисията ми, красотата на ролята, която ми е отредена. Вълна от безбрежна радост ме облива и изпълва всяка фибра на тялото ми. Чувствам как всичката насъбрана в мен светлина се стича в мъничка точица в сплита — колкото глава на карфица, нажежена до бяло, вибрираща в безбройните нюанси на слънцето, на огъня, на предизгревното-следзалезно небе.
Още миг — и избухва. Разлива се като вълна във всички посоки, поглъща всичко неживо по пътя си и тече, и тече, и тече… А градът вече го няма. Безмълвна тишина се разстила по разораната земя там, където до преди няма и секунда ехтеше диханието му. Хора се измъкват от вцепенението си, цвят се разлива по скулите им, очи проглеждат за първи път от цяла вечност, сърца се отърсват, свободни от оковите си; ръце сами се протягат към другия, устни се извиват в облекчена усмивка, стон на радост се изплъзва от тях; сълзи се стичат по бузите и капят на воля по рохката земя.
А отдолу нежен филиз плахо надига главица, сякаш за миг невярващ, че се е случило; потръпва, вкусил от солта на сълзите, и тръгва нагоре — неудържимо привлечен към морето от светлина, предвкусващ раждането на новото, на живот в изобилие, невиждано от еони, на чистота и единство.
~ * ~
И докато се рея в пространството и гледката на събуждащия се град пълни душата ми, си мисля: животът на всеки един от нас ни е отреден, за да си отгледаме собствена светлинка и да я споделим с останалите. А от време на време, когато сякаш всички са изгубили пътя от поглед, да осветим целия свят с любовта си, ако ще и да изглежда, че така му отреждаме край. Краят на едно е начало на друго. Вечно, безкрайно, отново и отново.
А за да не стигате до внезапно избухване ;), светете по-често, светете редовно — за себе си, за другите, за целия свят. Ето как:
✩ Позволете ми да ви поведа в пътуване към вътрешното ви сияние с гласа и инструментите си;
✩ Прочетете статията „Създаване на човешка мрежа от светлина“ на Сандра Ингерман и(ли)
✩ Елате да се учим заедно.
На снимката – скулптурата Expansion на Пейдж Брадли (Paige Bradley)