В градината е тихо. Пристъпвам плахо, стомахът ми — на топка. Тревите галят дланите ми и едва доловимо шептят. Напрягам уши да ги чуя, но думите им твърде бързо се разтварят във въздуха. Само полъхът на тревогата им настръхва косъмчетата по тялото ми.
Вдигам очи към непознатата, приседнала несигурно в крайчеца на масата ми. Гледа ме някак изпод вежди, сякаш още преди да отворя уста, вече съм я предала. Странно усещане е това — да си враг без дела, без думи, без име дори.
— А как мина твоят ден?
— Добре мина — благодаря ти, че попита. Благодаря ти, че винаги ме питаш. Днес си мисля за любовта между двама души и за отхвърлянето, което се случва дори когато несъмнено се обичат до полуда. И не говоря за онази, страстната, изпепеляваща любов, която пламва за миг и си отива също тъй бързо…
— А как мина твоят ден?
— Моят ли? — питам. — Ами… Как да ти кажа, не съм съвсем сигурна. Той и не е съвсем минал. Надявам се да се случи още нещо.
— Какво нещо? — любопитства то.
Приказката по-долу написах и публикувах за първи път в електронно списание „Сивостен“ по времето, когато бях част от екипа му. Споделям я и тук с дребни корекции (ах, тази пунктуация) и без цензура на думи и емоции.
Снежна виелица вилнее в мрака над магистралата. Платното е чистено, но снегът безпощадно трупа ли, трупа отгоре. Късове лед удрят гумите и току подхвърлят колата встрани. Маркировката е мираж, само следите от предишни коли дават идея за границата на лентите. А стъпиш ли извън тях, снегът неусетно унася гумите в танц.
Тя се взираше в стълбището пред себе си. Вито, осветено от пламъчетата на десетки свещи и спускащо се надолу в тъмнината. Пристъпи напред и се хвана за парапета. Надникна надолу, но дъното се губеше в мрак. В нея се надигаше все по-силно любопитство – да види какво има там, да разбере. Незнайна сила я теглеше натам и тя тръгна.
