Зима. Скреж. Фина корица над тиха вода. Плувам отдолу, а любопитството изгризва костите ми. Още, още нещо е нужно. Плувам. Мечтая за горе, за вън. Слънчев лъч се отрива о тялото ми и се отразява нанякъде, към дъното. Очите го проследяват, а след миг цялата се устремявам натам…
Спонтанни
В градината е тихо
В градината е тихо. Пристъпвам плахо, стомахът ми — на топка. Тревите галят дланите ми и едва доловимо шептят. Напрягам уши да ги чуя, но думите им твърде бързо се разтварят във въздуха. Само полъхът на тревогата им настръхва косъмчетата по тялото ми.
Доверието
Вдигам очи към непознатата, приседнала несигурно в крайчеца на масата ми. Гледа ме някак изпод вежди, сякаш още преди да отворя уста, вече съм я предала. Странно усещане е това — да си враг без дела, без думи, без име дори.
А как мина _твоят_ ден? #2 Нищо лично
— А как мина твоят ден?
— Добре мина — благодаря ти, че попита. Благодаря ти, че винаги ме питаш. Днес си мисля за любовта между двама души и за отхвърлянето, което се случва дори когато несъмнено се обичат до полуда. И не говоря за онази, страстната, изпепеляваща любов, която пламва за миг и си отива също тъй бързо…
А как мина _твоят_ ден? #1 Откриващо
— А как мина твоят ден?
— Моят ли? — питам. — Ами… Как да ти кажа, не съм съвсем сигурна. Той и не е съвсем минал. Надявам се да се случи още нещо.
— Какво нещо? — любопитства то.
Малка здравна музика
Приказката по-долу написах и публикувах за първи път в електронно списание „Сивостен“ по времето, когато бях част от екипа му. Споделям я и тук с дребни корекции (ах, тази пунктуация) и без цензура на думи и емоции.
Как магично е да пътуваш в снега
Снежна виелица вилнее в мрака над магистралата. Платното е чистено, но снегът безпощадно трупа ли, трупа отгоре. Късове лед удрят гумите и току подхвърлят колата встрани. Маркировката е мираж, само следите от предишни коли дават идея за границата на лентите. А стъпиш ли извън тях, снегът неусетно унася гумите в танц.