От незапомнени времена се скиташе по света. Никого не срещаше и никой не го виждаше. Ту вървеше самотно и унило, ту подтичваше с радост; ту свирукаше безмълвно в нощта, ту се взираше в мълчаливото сияние на звездите; ту погалваше стръкче трева, ту се свиваше на кравайче в изоставена хралупа. Тази нощ всичко се промени…
Бавно, безкрайно, безнадеждно светлината изтичаше от пръстите ми. Плъзгаше се неуловимо, неумолимо по шарките на роклята ми, по каишките на сандалите, по фугите на мраморните плочи на пода…
Зима. Скреж. Фина корица над тиха вода. Плувам отдолу, а любопитството изгризва костите ми. Още, още нещо е нужно. Плувам. Мечтая за горе, за вън. Слънчев лъч се отрива о тялото ми и се отразява нанякъде, към дъното. Очите го проследяват, а след миг цялата се устремявам натам…
В градината е тихо. Пристъпвам плахо, стомахът ми — на топка. Тревите галят дланите ми и едва доловимо шептят. Напрягам уши да ги чуя, но думите им твърде бързо се разтварят във въздуха. Само полъхът на тревогата им настръхва косъмчетата по тялото ми.
Вдигам очи към непознатата, приседнала несигурно в крайчеца на масата ми. Гледа ме някак изпод вежди, сякаш още преди да отворя уста, вече съм я предала. Странно усещане е това — да си враг без дела, без думи, без име дори.
Докато се докосвах до “Предсмъртната или първата болка” за първи път, с всяка негова дума все повече ме изпълваше финото усещане за мир със света, с цялата вселена. Усещане за сливане, единство, цялост. Днес го вкусих отново, и ефектът му бе все така поразителен.
На 11 май 2019 г. случихме премиерата на сборника разкази на Георги Атанасов „По пътя към…“ Чуйте записа и разгледайте снимките (и не пропускайте коментарите към тях.)
