Така лекуваме бъдещето

От доста време изследвам някои аспекти на темата за отношенията родители-деца и последствията, които тези отношения могат да имат в по-късни години. По-специфично са ми живи ситуациите, в които има голямо разминаване между преживяването на родителите, безкрайно обичащи и грижовни, и това на децата им, възприемали проявите на тази любов като отхвърляне, потискане и дори унижение. И днес ми се иска да очертая един ключов аспект на тези отношения, който има нужда да бъде осветен, видян и разпознат:

Никое дете не носи отговорност – никаква отговорност, нулева – за раните, които е получило от родителите си. Когато порасне, вече може да поеме отговорност за това да лекува тези свои рани, но докато е малко и зависимо, грижата се пада изцяло на родителя – да разпознае, че нещо се случва, че има дисонанс между намерението, с което подхожда към детето, и в това как стига подходът му до него; да наблюдава реакциите му, поведението му, и да изправя себе си и действията си, доколкото му позволяват силите.

Да се тръшка, че е неразбран и толкова много обича, а то, детето, продължава да не приема тази обич, е не просто безполезно, а нанася още по-тежки щети. Например, детето научава, че вътрешният му компас е счупен – щом мама/татко казва, че това е добро за мен, значи е добро за мен, нищо че цялото ми същество крещи обратното посредством емоции и физическа симптоматика. И това вярване може да остане за цял живот, ако не бъде съзнателно адресирано и презаписано – всеки външен глас да бъде абсолютен авторитет, да няма място за лични избори и решения, защото те по подразбиране са погрешни, нали компасът е счупен.

Когато родителят е направил най-доброто, на което е способен, и детето все пак е ранено, време е да признае, че неговото най-добро не е най-доброто на неговото дете. И когато и децата са вече големи, няма смисъл да продължава да настоява, че е направил най-доброто и не е виновен. Още по-малко пък да твърди, че направеното си остава абсолютното най-добро, независимо от резултата. (А още, още по-малко – да отхвърля правото на детето си да знае по-добре какво е добро за него сега, когато вече е голямо и независимо. Или пък да смята, че знае по-добре как то, порасналото дете, да си гледа своите деца.)

Да, направил е най-доброто. И да, виновен е за щетите от това. Отговорен е. Единственият път напред е да приеме тази отговорност и последствията от нея такива, каквито са. Трудно е и ужасно болезнено да си признаем, че сме наранили най-обичните си, но фактите са там, колкото и да се мъчим да си затваряме очите за тях.

Истината е, че няма перфектни родители. Няма родител, който да не е наранил детето си. Просто няма такъв. Всички деца са ранени – някои повече, други по-малко. В най-добрия случай нараняването е било неумишлено, но така или иначе се е случило, там е и е дело на родителя във време, в което детето е било напълно зависимо от него. И независимо как се е стигнало до това, доколко самият родител е чувствал, че има избор тогава, редно е в някакъв момент да свали мантията си на перфектен, но отхвърлен от детето си. Редно е сам да порасне, за да не поставя децата си в позиция на негови родители, отговорни за емоциите и болките му, когато далеч не са готови за това.

Зрелият родител знае, че не може да излекува миналото – миналото е минало. Но може да излекува бъдещето, като приеме, че неговата реалност и неговата истина, и неговото най-добро не съвпадат с реалността и с истината, и с най-доброто на неговите деца. Просто не съвпадат. Затова сме различни и затова всеки от нас има своя истина. Всеки има свое възприятие и преживяване на реалността, и има точно толкова право на това, колкото и всички останали.

Единственият начин да излекуваме бъдещето помежду си – родители и пораснали деца – е да приемем, да признаем и да позволим всеки от нас да има своята истина и тя да е вярна и най-добра за него. Моята истина не е най-добрата за теб. Твоята истина не е най-добрата за мен. Това е. Така лекуваме бъдещето.