За „Последният еднорог“ на Питър Бийгъл
Продължавам да споделям архивни текстове с мое участие от далечното минало – в случая, декември 2006.
По-долу ще намерите мой превод на представяне (или „наслаждение“, както авторът сам го нарича) на романа „Последният еднорог“ от Питър Бийгъл. Автор на английската версия, както и редактор на българската, е Калин М. Ненов, а оригинала можете да прочетете тук.
Преводът беше публикуван в онлайн списанието Starlighter по времето, когато с Калин бяхме част от екипа му. За жалост, списанието отдавна вече не съществува в интернет пространството, а с него се изгуби задълго и този текст. Днес той отново вижда бял свят – и ми е безкрайно мило да ви го споделя.
А у дома еднорогата радва вече второ поколение. Ако пожелаете и вие лично да се насладите на историята й, вижте повече за нея тук.
Приятно четене!
Кой е най-добрият начин да оценим „Последният еднорог“ на Питър Бийгъл?
Като преди всичко я прочетем. Като се смеем с нея, въздишаме с нея, пеем с нея, танцуваме с нея (ако така ни идва отвътре); като оставим всяка една от нейните внимателно подбрани, като сочни есенни круши, думи да ни упои с разкошния си букет от аромати и потърсим техните безсловесни, неизразими съответствия дълбоко в душите си.
(И, ако сме наистина смели, като опитаме да пояздим с еднорогата в търсенето й на събратята й и на истината; но трябва да бъдем предпазливи, за да не си счупим врата, или пък да преуморим коня си… Има рани, които дори рогът на еднорог нe може да изцели.)
Това, което не бива да правим обаче, е точно това, което аз смятам да направя тук: да анализирам „Последният еднорог“. И не е понеже не ми стигат думите; по-скоро до тези на Питър Бийгъл моите неизбежно ще избледнеят като рогата на Червения бик на фона на утринното небе. Все пак Питър Бийгъл е имал години и е отдал цялото си сърце и изразителния си стил, за да подбере всяка скъпоценна дума в своята приказка; а аз, клетият критик, разполагам с едва седмица и далеч не тъй магически умения в изкуството на езика. И все пак (едно стоически примирено „все пак“, имайте предвид) ще се опитам да отдам дължимото на „Последният еднорог“ чрез собствените си бледнеещи думи. През тригодишното ни познанство заобичах тази книга с обич достатъчно жарка, за да изкупи грешките ми. Да видим…
(Разбира се, моята саможертва ще изисква жертви в замяна; силно подозирам, че първата ще е структурираният подход.)
„Последният еднорог“ е вторият роман на двадесет и девет годишния нюйоркчанин, чийто A Fine and Private Place („Прекрасно и интимно място“) вече му е донесъл признание както сред читателите, така и сред литературните критици осем години по-рано. В продължение на осем години младият Питър С. Бийгъл не издава нито едно значимо произведение (не броим I See by My Outfit пътешествие с мотоциклет и шепа разкази); написването на следващия му роман The Folk of the Air („Народът на въздуха“) ще му отнеме още девет години. Вече съзираме любовта, но и многото труд; и все пак любовта е достатъчно силна, за да скрие труда от погледа ни, да не му позволи да помрачи поетичния ромон на текста, да го превърне в поредния Finnegans Wake (“„Бдение за Финеган“).
Историята препуска в коловозите на приказно приключение: еднорога разбира, че вероятно е последната останала на света и тръгва да търси изгубения си народ. По пътя към нея се присъединяват двамина спътници, търсещи собствените си изгубени мечти: неумел магьосник, чиито изблици на мъдрост от време на време ни изумяват, и огорчена жена на средна възраст, която крие под раздразнителната си външност крехката чистота на малко момиченце. И тъй като това е приказка, можем да се обзаложим, че някъде по пътя ще срещнем и прекрасния принц – и подобаващата красива принцеса (която спокойно може да се е родила едва тази сутрин, ако съдим по начина, по който се движи и държи главата си); че ще се сблъскаме с неговия не толкова прекрасен баща, отявлено злия цар: още един крехък човек, който, вгледаме ли се добре, ще се окаже, че не е нито баща, нито коравосърдечен – един мечтател, който има основание за всичките си деяния; ще видим лов на дракони и борба с бикове – Червеният бик… ах, Червеният бик… Това е приказка от Питър С. Бийгъл, да: можете да си отдъхнете – нищо не е точно такова, каквото изглежда.
Къде са отишли еднорозите? Какво е Червеният бик? Коя е лейди Амалтея? Как се минава през часовник, който никога не показва точния час? Кога е точният час за минаване през часовник с развален механизъм – или за каквото и да било? Можеш ли да направиш истинска магия, като принесеш в жертва нечий чужд черен дроб? Какво виждат човешките същества, неспособни да разпознаят еднорога пред себе си, докато се гледат един друг? Какво виждат, когато погледнат собствените си деца?
Дори за онези въпроси, на които сам отговаря, Питър Бийгъл насърчава читателя да намери своите отговори, след като веднъж е започнал да разпознава съответствията им и връзката им със собствения си истински живот. Тъй като се появява на литературната сцена през 1968 г., около дванадесет години след „Властелина на пръстените“ и също толкова преди неговите следовници, начело с „Шанара“ на Тери Брукс, „Последният еднорог“ е толкова различен от епичното, отдалечено (било то във времето или в пространството) фентъзи, колкото една приказка – от исторически роман. Лесно е да пренесем в собствения си свят горните въпроси и героите, които ги задават, и въпреки че никой от тези герои не може да бъде обвинен в двуизмерност или прозрачност (дори ако се появява само за четири страници, като скитащия пеперуд, той ни оставя спомен за откъси от песни и Шекспир дълго след като сме затворили книгата), ние знаем, лесно се досещаме кои са те и какво представляват – в същия миг, в който се запитваме кои сме ние и за какво копнеем. Дали и ние, дори несъзнателно, не се опитваме да струпаме всичкото щастие на света само за себе си? Дали не отиваме на лов за дракони в името на любимата, макар тя да жадува за мила дума и весела песен? Какво, в крайна сметка, виждаме, когато гледаме децата си?
Езикът на „Последният еднорог“ е в съвършено съзвучие със съдържанието и го прави още по-незабравимо чрез свежестта, яркостта и несмирената си енергия; всяка дума е изваяна тъй, че да остане да звънти у нас, точно като златното звънче, окачено в сърцето на пеперуда. Текстът пее със звукописи („Рой облаци леки – летяха летата“) и скрити рими („За магьосника март е май, погледнете: снегът е зелен, тревата пък свети; туй е онуй или както речете. Още днес маг си вземете!“). И когато наистина избухва в песен, тя е тъй мелодична, колкото и запомняща се:
И казвам си тайно, щом време намеря,
изящно затъващ в гуляи и грях:
„Да, любовта е могъща, но навикът – дваж пò;
че любех, узнах по туй как се държах.“
В резултат, стилът може да завладее дори непретенциозните читатели с изкусното си изящество, и почти със сигурност ще потисне повечето начинаещи писатели, като просто им напомни за онези девет десети от изкуството, които са упорство – трудът зад любовта, осемте години между A Fine and Private Place и нашата еднорога. Същевременно сравненията и описанията на Бийгъл са толкова нестандартни и ококорващи (произволен откъс: „Зад него се спускаше ярка мъгла, която потръпваше като страните на риба и въобще не приличаше на ръждясал часовник“), че със сигурност ще забравим повечето от тях още в мига, в който ни завладява детското усещане за чудо. Така четенето на книгата се превръща в първа среща (навярно първа любовна среща, ако сте като мен :)) всеки път, когато я вземем в ръце, и помага на търсещия читател да стигне до нови значения и нови начини за възприемане на света ни всеки път, когато се препъне в поредния неочакван, искрящ словесен избор.
~ * ~
Сега си спомням: най-добрият начин да оцениш „Последният еднорог“ е да я прочетеш, когато си млад – може би на десет години, или на по-малко – и след това да я препрочиташ през година-две. Ще видиш как текстът разцъфва пред теб, пласт след пласт, и тъй ще можете да растете заедно, без да хабиш сили и чувствителност в битки с дракони и черни рицари – освен ако наистина се налага; без да търсиш доброто и злото в света около себе си (за героите на Бийгъл добро и зло са неуместни определения; ако някога ти се стори, че някой епитет носи положителни или отрицателни краски, завърти глава и ще видиш автора да ти намига иззад ъгъла), а като се съсредоточиш върху мечтите и страховете, които ни карат да извършваме жестокостите и чудесата, градящи живота ни; и, може би най-важното, без да се страхуваш да извисиш гласа си в песен, също като Шмендрик и Моли, и принц Лир, в момент на радост или на скръб. Сам аз дълбоко съжалявам, че „Последният еднорог“ ме намери едва преди три години, и в същото време топло се усмихвам, когато си помисля за онова десетгодишно момченце или момиченце, което тъкмо е отгърнало сияещата корица и е прочело: „Еднорогата живееше в люлякова гора, сам-сама…“
Препускай добре и препускай далеч, млади приятелю! Вратът и конят ти ще са в безопасност – все пак те води еднорога…
Калин М. Ненов