За смисъла на страданието (из Разговори с Айша)

Айша е колективно, нематериално съзнание, което намира физическо проявление и се изразява в думи чрез авторката на този блог. Днес си говорим за пътя към осъзнатостта и за любовта тук и сега.

(какво се случва с всички тези самотни безработни майки? защо трябва така да се борят за оцеляването си? и къде са мъжете??? ама наистина, къде са?)

скъпо дете, толкова много ти се иска да се свържеш с изобилието, че намираш всички места, където го няма. но нека ти разкажем за майките. съдбата, която са си избрали, ги е извела на път на борба. да се борят за съществуването си, им носи опитност на израстване, развиват в себе си вяра в собствената сила. в способността си да излязат от всяка ситуация на собствен ход. ти самата си минала през това и знаеш колко е важно да откриеш, че не си безпомощна. че с всичко можеш да се справиш. и след като го откриеш, вече от съвсем ново място можеш да подходиш към това да приемеш грижа и помощ. не като нуждаеща се, а като жена, на която ѝ се полага. жена, която може да се справи с всичко и не се нуждае от меценат. но когато такъв се появи, да го приеме – и не от нужда, а от любов и от разбиране какво заслужава тя самата. а понеже не е израсла в разкош, знае и цената на тази грижа и не я похабява.

(ама те, меценатите, не растат по дърветата. толкова мъже правят деца и после нехаят, а жените наистина едва оцеляват, да не говорим как изобщо успяват да отгледат децата си при толкова страх и лишения.)

децата също израстват в това. разбират рано или късно през какво е преминала майка им, за да бъдат отгледани, и избират да променят поне своя си свят, за да е по-малко теглото на техните деца. и така, поколение след поколение, животът лекува себе си.

(а нужно ли е да е толкова тягостно?)

нужно е, дете. ако не беше, щеше да е различно. порастването е болезнен процес и в големия план на живота отнема поколения болка, за да се роди осъзнато дете и да гради върху вече наученото.

(а сега къде сме в този голям план?)

болката си отива. но преди да си тръгне, издава последните си крясъци. и те трябва да бъдат чути и видени ясно от всички, за да може да почне градежът. така е за теб, така е и за целия колектив. проявява се различно, разбира се, но погледнато отвисоко е същото.

(обясни ми подробно, моля.)

ето, при теб крещят тревожни мисли – за липсата на пари, за липсата на стабилност и каквато и да било сигурност за някакво време напред. това избуява сега, за да си тръгне и да заживееш свободна от тези лишения. но преди да си тръгне, трябва да го видиш. да го изживееш и да оцениш изобилието, което идва към теб. за да можеш да стъпиш после на това изобилие и да сътвориш света си чрез него, да споделяш свободно даровете си. иначе, ако не познаваш лишението, ще се разложиш в разкоша и всичко ще спре дотам. разширение няма да се случи, само разложение.

(а в колективен план?)

същото е. осъзнатост чрез преживяване на лишения. осъзнатостта е първата стъпка към живот в изобилие. да усетиш, че има нещо повече от страданието. че животът не е само за да страдаш. че в страданието има смисъл и че може да бъде надмогнато, независимо от обстоятелствата.

(добре, а при хората, които дъх не могат да си поемат от страдание, къде всъщност се предполага да възникне тази осъзнатост? има ли място за нея и кой го създава?)

те сами имат да си извървят пътя до осъзнатостта. виждаш как става все по-трудно да се справят с житейските си обстоятелства със силата на собствената си воля и мисъл. рано или късно всеки достига момент, в който се предава. отказва се да бъде най-велик и могъщ и се оставя на по-голямото от него. просто защото най-трудно е да си признаеш, че си уязвим и беззащитен. да се помолиш за помощ. и когато всичко друго е изчерпано и няма повече накъде, когато виеш от болка и страдание, най-накрая се обръщаш навътре – или към бог, към вселената, към невидимото – и молиш нещо по-голямо да се погрижи за теб. това е моментът, в който всичко се обръща и тръгва в посоката на изобилието. и всеки човек преминава в собствено темпо. ходи напред-назад, лута се, връща се и почва отначало – колкото и както е нужно, за да си намери пътя към себе си. а невидимото се грижи през цялото време – изпраща хора, знание, дарове, които човекът може и да не оценява в началото, но постепенно започва да намества в една по-голяма картина. да вижда по-далеч от носа си, в някакъв смисъл.

(а защо е нужно всичко това?)

за да си спомни кой е. може да не е в този живот, но ще се случи. неизбежно е.

(къде съм аз по този път?)

на прага на новото. врата е отворена пред теб, остава само да минеш.

(защо още не минавам?)

защото още гледаш в друга посока. надяваш се, че ще се случи другояче.

(кое по-точно? покажи ми накъде да гледам.)

очакваш все още да ти бъде показано, да бъдеш преведена от някой през прага. това няма да се случи, дете. можеш само сама да преминеш. ние сме с теб и това е всичко, което ти е нужно.

(не разбирам. какво чакам? и как да се задвижа?)

дишай и слушай, дете. изобилието е в теб. само там ще го намериш.

(тоест пак не правя нещата както трябва и търся на грешното място. това няма край, разбираш ли? отчайващо е.)

край няма, дете, но не е нужно да страдаш по пътя. наистина. отдай страданието на нас и ние ще го отнесем от теб. освободи желанието да си другаде, другояче. просто бъди и знай, че всичко е наред.

(да разбирам, че да чакам принца на бял кон е обречена фантазия?)

не принц ще те спаси, любов. ти ще се спасиш. принц няма. има само любов. безгранична и необятна. и по пътя си срещаш само проявления на тази любов, които да ти покажат коя си ти всъщност.

(и какво виждам в момента от тази своя същност?)

много мъничка частица, скъпо дете. още се учиш, но скоро ще виждаш през нашите очи. и тогава целият свят ще е различен.

(колко още страдание имам да премина дотогава? честно, омръзна ми да страдам, а не знам как да не.)

знаеш, дете. просто се отпусни в нашите обятия и търси любовта в този момент. следващ момент няма. друго състояние няма. само любов. тук и сега.

(защо не успявам да задържам това усещане повече от няколко секунди?)

практика се иска, дете. ще стане, случва се все по-бързо и леко.

(хванах един страх току що – ами ако се разложа в настоящия момент? ако никога повече нищо не направя?)

все още вярваш, че правенето е това, което те определя. а правенето всъщност те отдалечава от това, което си. връщай се към този миг, дете, и всичко ще бъде наред. наистина, наистина няма нищо друго, освен любовта, която този миг съдържа. която е. която си.

(не знам какво да кажа…)

няма нищо повече за казване, обич. само за бъдене. бъди. всичко е наред. толкова те обичаме.

(благодаря.)

винаги. винаги, винаги, винаги. точно в този момент. едновременно и наведнъж. без остатък.

9 май 2024

на снимката: невидимото точно пред очите ни (личен архив)