Без думи

Имало едно време една тишина. Тя се казвала… ами всъщност май си нямала име. Или поне не си спомняла някой някак да я наричал. Тишината си имала всичко, за което можела да мечтае – дом с чудна гледка към залеза, безброй игриви пламъчета, разноцветни нещица и сладкогласни инструменти. Нямала си само думички.

Стояла си тишината в тихия си дом и мечтаела за онова, което никой не ѝ носел, когато ѝ идвал на гости. Тъгувала, с дните все повече помръквала, залезите вече не я радвали, инструментите ѝ не пеели, светличетата ѝ гаснели…

Един ден на гости отново ѝ дошли хората. Тишината се обнадеждила, зачакала ги трепетно да я повикат, слушала с радост гласовете им през вратата, но когато прекрачили прага, замлъкнали. Тишината спотаила сълзите си – нали била гостоприемна, отворила дома си за хората, пък си обещала да се натъгува, като си тръгнат. Стояла кротко и ги гледала. Чудела се какво търсят тук, като си имат всичко – и имена, и думички, и всичко, всичко.

Малко по малко забелязала как в мълчанието на хората се раждат идеи. Движение, блясък в очите, изненадано хлъцване, спотаен смях… И малко по малко домът на тишината се оживил, изпълнил се с игри, радост, мисли, съзерцание, почивка… И тишината с вълнение забелязала, че всъщност си има всичко, което ѝ е нужно – пространство, свободно от думи и пълно с потенциал за чудо.

Тя облякла своята нова одежда, изтъкана от стъпки човешки и смях от сърце и прегърнала топло човеците. Тя в тях и те в нея – едно.

Този текст се появи на около третия час от четиричасово споделено преживяване без разговори и отразява личното ми потапяне в атмосферата му. Мястото е Silence Lab и ако още не е попадало в полезрението ти, или пък се чудиш дали е за теб, отбележи си да му дадеш шанс при някоя следваща възможност. Със сигурност ще научиш нещо ново за себе си и за света на тишината вътре в теб.