Великден: традиции и легенди
Великият ден на Христовото възкресение е празник, който представя най-пълно основната християнска догма – вярата във възкресението на праведниците в един по-хубав свят, който те ще наследят след земната си смърт и бъдещия страшен съд. Затова и ознаменуването на физическата смърт на Христос е празничен ден, на който те славят не края на живота, а освобождението от земната тежест и прехода към вечното духовно битие.
Великден е църковен и официален празник у нас и най-големият празник за вярващите християни. Чества се всяка пролет в продължение на три дни от неделята след Цветница. Датата му е подвижна, тъй като зависи от първото пролетно пълнолуние за съответната година.
Подготовката за празника започва десет седмици преди Възкресение, в които църквата подготвя вярващия християнин за тържеството на духа над плътта – победата на Исус Христос над смъртта. Седмицата от Цветница до Великден има особено значение в православния празничен цикъл и се нарича „Страстна неделя“, означаваща страдание. Нарича се още и „Велика седмица”. Това са последните дни от земния живот на Исус.
Велики понеделник
Седмицата преди Великден е свързана с редица забрани и ограничения за хората. През цялата седмица не се пеят песни, освен черковни, не се играят хора и музика не свири, а който не изпълни това, според народната вяра ще му излезе цирей на някое деликатно място. От този ден започва голямото великденско чистене.
Велики вторник
Тогава моми и невести ходят за „мълчана“ вода. Това е прясна вода, донесена от три извора, и през цялото време докато се носи, не трябва дума да се проговори. Такава ритуално пречистена вода сред народа се смята за целебна. После мият главите си за здраве, като във ведрото слагат и „мълчана“ вода.
Велика сряда
На този ден жените не работят женска работа – не шият, не предат, не тъкат. Децата берат здравец и балдаран, правят ги на китки и ги подготвят за боядисването на яйцата на следващия ден.
Велики четвъртък
В ръкопис от X век, който се пази в манастира „Св. Анастасий“ край Солун, е казано: „Християнският обичай да се поднасят вапцани яйца съществува от апостолски времена и е получил своето начало от Св. Мария Магдалена. Тя, по предание, като дошла в Рим, явила се пред императора Тиберий, подала му червено яйце и казала: „Христос воскресе!“ По този начин обявила своята вяра. А християните от тогава започнали да й подражават.“ В друго предание се разказва, че след смъртта на Христос седем юдеи се събрали на пир. На масата била сложена печена кокошка и твърдо сварени яйца. По време на гощавката един от юдеите казал, че Исус ще възкръсне на третия ден. Стопанинът възразил: „Когато кокошката на масата оживее, а яйцата станат червени, тогава ще възкръсне и той!“; в същия миг яйцата изменили своя цвят, а кокошката оживяла.
Обичаят да се боядисват яйца в нашите земи е заимстван от славяните през втората половина на V и началото на VI век. В Западна България шарените яйца наричат „перашки”. Някои изследователи смятат, че името „перашка“ е производно от праславянската дума „пер“ със значение „бия, удрям, бие град, удря гръм“, от която е произлязло името „Перун“ – названието на бога на гръмотевиците. При това по древните български земи четвъртъците са тачени като дни против гръм и градушка. Тъй като четвъртък се е смятал за ден на Перун, оттам идва и традицията яйцата да се боядисват именно в четвъртък.
Стопанката на дома боядисва яйцата. Първо те се преброяват; обикновено в най-многобройните фамилии те са 500-600, защото се ядат чак до Спасовден, т.е. 40 дни след Великден. Разбира се, в днешно време изобщо не може да се говори за такова голямо количество яйца, но все пак би следвало да се предвиди, че децата ще поискат да занесат в училище, а и по съседски се разменят от най-сполучливо украсените яйца. После се измиват и стипцосват – с вода и пепел, за да не останат петна. Първите две са винаги червени – те са най-пресните, взети от полога в ранно утро същия ден. Не се чупят, лечебни са и първото стои до иконата, а следващата година се заравя в първата бразда на нивата. С второто червено яйце жената отрива лицата на всяко дете за здраве, после го скътва и с него лекува хора и животни.
В стари времена рисуването на великденските яйца ставало предимно в селата. За града това било нетипично явление. Изключение са били гравюрите на монасите от по-големите български манастири, иначе боядисването и изписването на яйцата било задължение еднакво за моми и за възрастни жени и продължавало и в събота, но тайно, за да не бъдат урочасани яйцата от зли очи.
Най-използваната боя в миналото е червената, получавана от отвара от растения. В Родопите са използвали и отвара от изсушеното насекомо „кощенил“ или стръкове риган, бран по Еньовден. Пак там е използван и специален резец, „писалка“, с восък и туткал. „Писалката“ е изработвана от малка куха тръбичка от сух бъзак или камъш, с писец от свита на руло и заточена на камък сребърна паричка. Орнаментиката на обагрените великденски яйца включва растителни мотиви, преплетени със соларни свастики, изображения на пеперуди, риби, пилета, стилизирани форми на змии и паяци, както и геометрични и схематични антропоморфни изображения. Естествено изписвачката никога не забравя да закодира и ортографските елементи на народния поздрав „Христос воскресе“.
Според традиционните вярвания велики четвъртък е много подходящ за различни магии, особено за любовни (за залюбване и за разлюбване). На този ден всяка жена, ако е бездетна или е на петдесет години, може да стане магьосница.
Велики петък
Народът го нарича още „Разпети петък“. Това е голям празник. Никой нищо не работи, защото вярват, че ако се наруши забраната, голям град ще бие реколтата. В някои селища на този ден момите изписват с въглени и писци боядисаните в четвъртък яйца.
В една легенда се разказва, че в петък, когато Христос се качвал към Голгота с огромния кръст на плещите, като минал край една жена, която перяла, й поискал малко вода, за да накваси своите напукани устни. Тя гребнала помия и му подала. Той я изпил, но нищо не рекъл. По-нататък от един дом, в който печели хляб, му подали къшей топъл хляб. Когато изкачил Голгота, Христос промълвил: „Проклета да бъде жената, която пере в тоя ден, а благословена оная, която приготвя хляба!“ Затова в петък не се пере, а моми и жени правят великденските кукли и хлябове, като първо са подновили кваса, защото великденските краваи се правят с нов квас. В миналото къща без квас не оставала, че ако се изгуби квасът, къщата остава без берекет през следващата плодна година. Подновяването става, като в омесеното тесто не се поставя стар квас, а се оставя на топло само да вкисне. От този квас се правят обредните хлябове и от него се пази за следващите замесвания.
Обредните хлябове за Великден са разнообразни – кръгли, с дупка в средата, елипсовидни или във вид на плетеница, но навсякъде в тях се поставят червени яйца. Тези обредни краваи задължително се месят от омъжени млади, чисти жени, с пшеничено брашно. Брашното нарочно се пресява три пъти и по време на втасването на тестото в него се поставя прясно откъсната зеленина – коприва или здравец, и стръкче босилек.
Велика събота
Българите я наричат още Одушна или Погребенна, защото в този ден жените обикновено посещават гробищата. Преливат и прекадяват, палят свещи, раздават боядисани яйца, варено жито и хляб за душите на мъртвите близки. В някои селища в събота вечер размотават преждата от кроена и мотовилки, за да има повече дъжд и берекет.
Съботата е разделена на две части – първата, до 13 ч., се нарича битовистична и през нея се върши каквато и да е домакинска работа, а през останалата част от деня има пълна забрана по отношение на битови практики. Тази част се състои в подготовка на вечерното бдение, което започва в 21 ч. и свършва в 3 ч. При него огънят задължително се взима от олтара.
В полунощ на съботата срещу неделята, т.е. на същинския Великден, хората се поздравяват с „Христос возкресе!“ – „Воистина возкресе!“ и си пожелават здраве и щастие. Запалената в черквата свещ се донася мълчешком в къщи.
Великден (Пасха)
Ой, великденче – Слънчице, живота е пиленце – червено и шарено, от тебе изквачено!
(народна песен)
Великден, или както още го наричат Пасха (от староеврейски – „преминаване“), е празник, който води началото си още от древността – скитащите номадски, семитски и тракийски племена го празнували, радвайки се на пролетта, на събуждането на природата и живота. С възникване на християнството празникът се свързва с възкръсването на Исус Христос и затова отначало празникът на евреи и християни съвпадал по време. Но през 325 г. на Никейския събор е взето решение Великден да се празнува на първата неделя след пролетното пълнолуние. Затова и досега празникът няма определена дата в календара. Трите тържествени дни се честват през времето от 4 април до 8 май.
~ * ~
В една старинна легенда се разказва, че преди много години, когато Бог ходел по земята сред хората и ги лекувал, имало едно царство, в което живеел зъл магьосник. Заключил той Водата и Слънцето в една дълбока пещера с девет катинара. Минали много години. Народът работел от сутрин до здрач, но земята нищо не раждала без вода и светлина. Тревата изсъхнала, животните измрели, птичките изчезнали. Хората живеели в малки тъмни къщурки, обрасли с бурени, с които се хранели… Те забравили своите традиции и толкова много се озлобили, че постоянно враждували помежду си.
В една схлупена къщурка, сгушена в диплите на планината, живеел млад мъж с две дечица – момиченце и момченце. Злият магьосник бил отвел майката насила в своите палати, за да му слугува. Тежка била зимата, мраз и студ сковавали земята. Дошла пролетта и един ден бащата отишъл в гората за свежи коренчета. Там издялал едно дървено яйце, боядисал го с червена пръст и решил да го занесе на своите дечица да си поиграят. Когато се върнал у дома, децата били заспали и той сложил червеното яйце до главичките им, та като се събудят сутринта първо него да видят. Легнал си и той.
През нощта на сън при него дошъл един белобрад старец и го предупредил, че на другия ден в къщата му ще дойде Злият магьосник, за да вземе и двете му дечица. „Но ти не се бой – рекъл дядото, – дръж червеното яйце в ръката си!“ Казал му това и изчезнал. Този белобрад старец бил дядо Великден.
На другия ден в каляска, впрегната с триглав змей, с гръм и трясък пристигнал магьосникът и спрял пред къщурката. Ужасил се бащата и силно притиснал двете си дечица в здрава прегръдка. Червеното яйце се търкулнало край главиците на децата и заблестяло като малко слънчице. Сетил се бащата за съвета на добрия дядо Великден. Грабнал яйцето в ръка и го вдигнал високо над главата си. Тоз час цялата земя се огряла с ярка светлина. От тази светлина магьосникът ослепял. В същия миг силата му се загубила и той се превърнал в малък черен бръмбар.
Хората разбили катинарите и освободили Слънцето и Водата. Небесното светило се издигнало високо и огряло цялата земя. Водата се спуснала от планината, весело забълбукала и заляла гората, полята и нивите. Дърветата се раззеленили, птиците и животните се завърнали по родните места и земята възкръснала за нов живот.
Оттогава хората посветили този ден на дядо Великден. Боядисват в червено яйцата и празнуват възкръсналата природа.
~ * ~
„Великден без алено яйце не е великден!“ – казва народът. Практиката да се боядисват яйца за Великден е толкова стара, колкото и самият празник. В народните вярвания яйцето се осмисля като символ на жизненото начало, на обновителните процеси в природата, на прераждането и възкръсването за нов живот. Затова във всички древни митологии е отразена вярата, че целият свят е създаден от яйце. Едно от първите упоменавания за световното яйце се среща в древноегипетските папируси от периода на Новото царство (XIV-XI век пр. Хр.), съгласно което бог Тет се измътил от световното яйце в град Хермопол (край Кайро). В „Книга на мъртвите“ се говори за това, как осем хермополски богове възникнали в първичния океан Нуне и сътворили изначалното яйце, от което в образа на птица се е появило Слънцето. А в „Текстовете на саркофазите“ се съобщава и за яйцето на Озирис. В него заедно са били Озирис и Сет, които са братя, но единият е носител на доброто, а другият – на злото. Митът сочи, че изворът на доброто и злото е един и същ. През средните векове яйцето е символизирало четирите елемента на мирозданието: черупката олицетворявала земята, мембраната – въздухът, белтъкът – водата, а жълтъкът – огъня. В митологията и в бита животът и смъртта са винаги свързани, затова яйцето станало символ не само на живота, но и на смъртта. В музея на народния бит в Базел (Швейцария) се пази костюмът на Смъртта, окичен с гирлянди от яйчени черупки, а в един от музеите на Милано има картина на Пиеро Франческа от 1472 г. – Дева Мария с младенеца, над които виси яйце, символ на смъртта и вечния живот и на надеждата, докато свят светува. Може би затова все още по българските земи пред кукерите в празничните шествия върви старец, който носи яйце – та нали кукерите „умират“, за да възкръснат отново с природата, с надеждата за жадуваното утрешно благополучие.
Великденският хляб е вторият основен символ за този ден. Той никога не се реже, а се разчупва от най-възрастния в дома на толкова парчета, колкото са хората в семейството, като задължително се оставя къшей хляб и за Бога.
След празничната трапеза иде ред на песните, сключените хора и люлянките. Всяка мома трябва да се полюлее, за да не я залюби змей, да е здрава и да лудеят момците по нея.
В неделята всички се чукат с боядисаните яйца; чието яйце остане здраво, той ще бъде жив и здрав през цялата година. На празника се ходи на гости; посещават се кръстниците, родителите, деверите; носят се подаръци: пита, козунак, яйца.
Томина неделя
Цялата седмица след Великден е известна като Светла (Томина неделя) – по името на Тома, един от дванайсетте апостоли на Исус. В една легенда се разказва, че Тома не повярвал на Христовото възкресение и затова Спасителят се му се явил след няколко дни и позволил на апостол Тома да сложи пръст в раните му. Затова и наричат апостол Тома още Неверни.
Тази седмица от стари времена е наситена с много момински празници, сред които най-голям е честването на Светлата или Празната сряда. В много селища на този ден момите играят „Мара-Лишанка“. Правят кукла-булка от чехлите на млада булка, женена през зимата (единият е жълт, а отгоре – червен). Тази кукла обличат с мъжка риза и тази риза именно е онзи знак, който подсказва, че това е праобраз на великото двуполово (андрогенно) божество, според нашата фолклорна митология, от което е произлязъл човекът. Обикалят с нея из селото и пеят песни:
Маро лишанко, говедар те либи,
ще ли дойдеш да го земнеш?
Не ща го, мамо, не ща го…
Дружината минава и през нивите, а накрая момите къпят куклата в реката и си измиват лицата. Обичаят носи плодородие и предпазва от градушки, болести и магии.
Великденският празнично-обреден комплекс е класически пример за взаимно адаптиране на християнска и езическа традиция в нашите етнорегиони.
По принцип Великден е изцяло християнски празник: митологичната му същност обаче е свързана с възкресение, с възраждане за нов живот. Точно този й елемент я „сродява“ с езическото възприятие за преход към пролетта и лятото, в който природата циклично се преражда.
Така християнската митологична схема „рамкира“ езическите ритуали, които съпътстват Възкресението, а те от своя страна маркират края на преходния период.
Какво точно означават отделните обредни практики?
Великденското чистене и изгарянето на сметта е във връзка с култовете към огъня, изгарящ нечистото, болестотворното, злото. То всъщност е ритуално почистване, маркиране, отделяне на окултуреното, усвоеното пространство от чуждото, неусвоеното.
Забраната за работа и завършващият пост (тримиренето) в петък и събота имат продуциращ характер; те са табута, които трябва да предизвикат плодородието и изобилието. Следователно могат да бъдат наречени „временна смърт“, която чрез механизмите на отрицателната магия ще възкреси природата и плодовитостта. Важна роля имат и ритуалните хлябове и козунаците, които са своеобразна житна жертва в чест на възраждането – те възпроизвеждат смъртта, погребването на зърното и неговото възкръсване, израстване. Самият хляб е не само продукт, но и символ на плодородния процес.
Подобна е функцията и на боядисваните яйца, задължителни за обредността на Великден. Както вече споменахме, в християнската митология те символизират безсмъртието, носейки идеята на възкръсването на Христос (в Библията са знак на надеждата); в езическите митологии яйцето е знак на Вселената – счита се, че светът произхожда от яйце, то е неговото жизнено начало, а оттук и знак за възраждането на природата. Така отново в този обичай паганизъм и християнство се примиряват и допълват; боядисването и шаренето на яйцата подсказва вечността на живота, пъстротата и разнообразието на света. Чукането с яйцата е метафоричен „сблъсък“ между личните светове на хората – сблъсък, в който оцелелият спечелва здраве и щастие.
Идеята за преход и възраждане личи и в социализиращите обреди – ходенето на гости, люлеенето (представено като знак на половия акт), различните магии и гадания (от инициален тип), които са с женитбена насоченост. Функция на очистване от вредоносните влияния има и ритуалното измиване на девойките в светлата сряда.
Независимо от загубилата се вече семантика на великденските обреди, традицията продължава своя живот. Това вероятно е така, защото тази обредност сполучливо съумява да хармонизира в себе си различни наглед идеи: идеята за възкръсването на Бога, възкръсването на природата и „възкръсването“ на социума – чрез включването на ново поколение в родовия ритъм.
Използвана литература:
– Томислав Дяков: Народният календар – празници и вярвания на българите, С., 1993
– Материали от Интернет
Текстът е писан за курсово задание през 2003 г.; публикуван е онлайн за първи път в списание Сивостен през 2006 г.