Вединени

Зима. Скреж. Фина корица над тиха вода. Плувам отдолу, а любопитството изгризва костите ми. Още, още нещо е нужно. Плувам. Мечтая за горе, за вън. Слънчев лъч се отрива о тялото ми и се отразява нанякъде, към дъното. Очите го проследяват, а след миг цялата се устремявам натам. Усещам чужди погледи по гърба си — учудени, подразнени, развеселени. Съзнанието ми бързо ги подрежда по рафтовете си и забравям за тях. Имам цел. Ако и да не зная каква, знам как силно ме тегли и ѝ се давам. Почти летя, устремена надолу. Тъмно е. Очите бавно привикват, очертават се образи.

Риф. Вчера сякаш го нямаше. Постоявам така, да го обгледам целия. Да разбера какво ме изпрати при него. Струя мехурчета в далечината — и веднага политам към тях. Виждам… друг като мен. Отпуснато тяло, очите не виждат, косата му — вяло разливана от водата. Посягам към него, ръката ми сама спира помежду ни; посягам отново — тялото е топло. Облекчено въздишам. А после поемам дълбоко дъх, сякаш да изпълня вените си с кураж и с най-нежна обич, и го прегръщам.

Косите ни се сплитат, люспите по телата ни прилепват и ни сливат в едно, зад очите ми избухват вселени. Безбройни разноцветни искри… Болка… Мрак… Оглушителен вой на сирена… Търся те. Позволи ми да те достигна. Моля те… Позволи ми. Обичам те. С теб съм. Ела. Виж, подавам ръка. О, как само боли! Не виждам, кръв изпълва очите ми. Но съм тук, за теб, ела. Давя се… бавно, но неумолимо се давя. Побързай! Това… Ти ли си? Аз… Не чувствам вече. Не…

(…)

Отварям очи, и отново ги стисвам. Ослепително… Топло… И… допир. Очите ми блесват и срещат също тъй искрящите негови. Лежим на брега, досами вълните. Все така сме едно, живи, и двамата. Смее се. “Обичам те”, казва. Нежна ръка внимателно подрежда косата по челото ми. “Благодаря ти”, шепти. Сълзи плуват в очите, преливат и капят по страните ми. Радост, чиста и неподправена, залива и мен. А помежду ни, в центъра на едното ни — живот.

Спомням си. Аз му дадох живеца си, той го прие и ми върна от своя. Такъв е нашият кръговрат на живота. Готовите да се споделят напълно един с друг, бил той непознат, създават следващото поколение в мига на саможертвата си, на сливането, на вЕДИНяването. Но не го знаем, преди да се случи. Няма да го предадем и на тях. Те ще го узнаят също като нас — когато се случи. Достойните сред тях ще го узнаят.

(…)

Пролет. Зелено. Дъх на планински цветя. Плуваме неделими, докато живинките в нас са готови да яхнат теченията сами. А после… После ще се отърсим от люспите и, вече отделни, но все така заедно, ще излезем отгоре, навън. Водната шир вече не ни е домът. Тревите, скалите, гората — те ни зоват. Ръка за ръка. Рамо до рамо. Сърце до сърце.

На снимката: картината Ocean Light на Radishka