Градината

Тя се взираше в стълбището пред себе си. Вито, осветено от пламъчетата на десетки свещи и спускащо се надолу в тъмнината. Пристъпи напред и се хвана за парапета. Надникна надолу, но дъното се губеше в мрак. В нея се надигаше все по-силно любопитство – да види какво има там, да разбере. Незнайна сила я теглеше натам и тя тръгна.

Стъпало след стъпало, ту плахо, ту с притичване. И току надникваше през перилата. Етаж след етаж, все надолу и надолу. Свещите мъждукаха и хвърляха сенки по стените, но у нея някак нямаше страх – само неукротимо желание да продължи. Спираше на площадките между етажите и се опитваше да запомни колко беше отминала.

Един, два, пет – и сякаш дъното започна да се провижда. Седем – да, определено наближава. Девет – и ето го, само още един кат стълби и е там. Десет – и оттам още няколко стъпала. А след тях – врата. В процепите около нея струеше ярка, топла слънчева светлина.

Тя знаеше какво има зад вратата още преди да я е доближила. Нейното тайно, най-любимо кътче на света. Градината, в която се оттегляше от мрака и горчилката на дните си. Която я изпълваше с мир и наслада.

Отвори бавно вратата и със затаен дъх пристъпи през прага. Слънцето я огря и стопли всяко кътче на душата й. Висока до кръста трева гъделичкаше босите й крака и се оплиташе в дългата й бяла рокля. Песен на щурци се разнасяше отвсякъде и галеше слуха й. Бели пролетни цветя, досущ като тези с които бе сплела венеца в косите си, се подаваха любопитно от тревата.

Докъдето поглед стига се простираше тайната градина. Вървеше най-напред бавно из нея, галеше нежно тревата с тънките си пръсти, а после затича, разпери ръце и започна да се върти около себе си. Изпълваше я чиста, неподправена радост – всички грижи се бяха стопили. Звънкият й смях се сливаше с песента на щурците. Полегна на тревата и блажено се взря в безкрайното синьо небе. Жадно попиваше слънчевите лъчи и й се искаше този миг да продължи завинаги.

По някое време, сякаш след цяла вечност, а може би само след миг, усети нечие присъствие в градината. Досега не беше виждала друго същество в нея, но днес знаеше, че то е там и я зове. Тръгна напосоки и скоро го видя.

… следва продължение… някой ден… може би…

Още истории от градината: тук.