В градината е тихо. Пристъпвам плахо, стомахът ми — на топка. Тревите галят дланите ми и едва доловимо шептят. Напрягам уши да ги чуя, но думите им твърде бързо се разтварят във въздуха. Само полъхът на тревогата им настръхва косъмчетата по тялото ми.
Тя се взираше в стълбището пред себе си. Вито, осветено от пламъчетата на десетки свещи и спускащо се надолу в тъмнината. Пристъпи напред и се хвана за парапета. Надникна надолу, но дъното се губеше в мрак. В нея се надигаше все по-силно любопитство – да види какво има там, да разбере. Незнайна сила я теглеше натам и тя тръгна.
