Снежна виелица вилнее в мрака над магистралата. Платното е чистено, но снегът безпощадно трупа ли, трупа отгоре. Късове лед удрят гумите и току подхвърлят колата встрани. Маркировката е мираж, само следите от предишни коли дават идея за границата на лентите.

А стъпиш ли извън тях, снегът неусетно унася гумите в танц. Кара те да се взираш все по-отблизо, почти залепен за стъклото, да търсиш пъртината, да се придържаш към нея.

Снежни парцали пламтят в светлините на фаровете и се завихрят пред очите ти. Сякаш само те са в движение, а ти – и колата – в покой. Хипнотизират, отново увличат в своя си танц.

Само миг… и се сепваш – да, все пак се движиш, и пак си пристъпил встрани. Усилваш музиката в колата – уж да те фокусира, да те връща от унеса. Sonata Arctica тематично се лее от тонколоните. Запяваш с цяло сърце любимите фрази и отново се взираш напред.

Каквото е било, избледнява. Каквото си искал, планирал да бъде, се стопява. Остава само Тук и Сега. Само текущият миг, само тихите стъпки на танца.

Минутите текат, превръщат се в часове, а снегът все така танцува лудешкия си танц. Затанцуваш ли с него, даже само за миг, си изгубен. А той тъй примамливо кани..

И после… се свършва – както внезапно дойде, така и отмина. Само шепа искрици в очите все още напомнят за него, все още се вихрят в смел танц по ръба на нощта.