Бледа

Има дни, в които летя. И дни, в които за миг съглеждам колко още пространство има за облетяване. А после виждам някой друг, който – уж на моята възраст – вече лети там от години… От десетилетия. И тогава се чувствам… Бледа. Сляпа и глуха. Под похлупак ли съм живяла досега? Какви кепенци са затваряли очите ми? Каква мъгла е пропивала съзнанието ми, та не съм можела да изплувам от нея? Цял живот… Нахалос? Едва ли, все пак цял живот все така и предстои. А после се сещам. Моят път е различен. Той затова е мой, не чужд, не на другите. Аз не ги следвам, не им се равнявам, не им подражавам. Следвам своята нишка и, както тя се заплита, така и аз с нея. Отскоро. А може би от край време, не знам. Но съвсем до онзи ден дори не подозирах, че има нишка. Или съм знаела, но съм я игнорирала? Значи ли това, че съм саботирала собственото си заплитане? Възможно. Всичко е възможно. Възможно е например без този саботаж да е било невъзможно да продължа. А после се изстрелях, сякаш с прашка. Но в хаоса от новости, от непознати висини и простори, дали не се поизгубих? И кога идва време за подреждане? От първия ден ли, или когато се натрупа вече критична маса до избухване? Или някъде помежду? Гледам хората, другите, дългораслите. Гледам ги и се питам – защо е било нужно да почна тъй късно? И важно ли е всъщност това? Не мога ли да спра да го мисля? Да му се дам на тоя свой път и да видя къде ще ме заведе? Да пусна инерцията, дето все ме влачи да действам, да действам, да действам… Да се отпусна назад и да гледам, чувам, чувствам, попивам… Мога ли? Щото искам, но тоя пуст ум все се бърка. И пита – и с право (дали?) – ами ако изпуснеш момента за действие? Ако не познаеш знаците? Ако не усетиш порива? Тогава какво? Значи ли, че той още не е дошъл, и да продължаваш да чакаш? Това изпитание ли е? Или възможността е безвъзвратно отминала и си оставаш да тъпчеш на място? А после си казвам – вдъхновението не мож’ го обърка. А именно то е поривът за действие – истинският. Не напъните на ума – бъди проактивна, не чакай покана, имай идеи, създавай проблеми и ги решавай… Залудо работи, залудо не стой. Това го играх почти цял живот. Знам как свършва, всеки път. Знам как източва, как лишава от порив, от смисъл, от живец. Е, учи, и то много учи – но все от уроците, дето са “don’t”. А “do” чак сега идват. И са ми нови, и вдъхновяващи, и плашат, и разревават, и умиляват, и заобичват, и съединяват, и приближават, и стряскат, и ококорват, и занемяват, и умосбъркват… И още, и още. А аз се дивя, и току припламва у мен неподправен възторг – тук съм, добре съм, а светът е прекрасен. И целият се разкрива пред мен, а аз се разкривам пред него. И пред себе си. И мигновено отново въпроси – защо бих се крила от себе си? Така надълбоко натъпкала всичко свое, ценно, истинско? Цялата се събрала в костилка и дала плода на света. А костилката даже забравила. Другите, по-рано пробудените – те да са здрави! Задето съзряха костилката там, дето аз не поглеждах. Задето чоплиха, докато се покаже, и я обичаха, без да я познават дори. Задето ми помогнаха да заблестя в цветове, в пълна палитра. Цялата, макар и не още събрана, но събираща се. Обичаща. Благодарна. Прощаваща. И (на) себе си.

Художник на изображението: Alfredo Araujo Santoyo