Снежна виелица вилнее в мрака над магистралата. Платното е чистено, но снегът безпощадно трупа ли, трупа отгоре. Късове лед удрят гумите и току подхвърлят колата встрани. Маркировката е мираж, само следите от предишни коли дават идея за границата на лентите. А стъпиш ли извън тях, снегът неусетно унася гумите в танц.
Има дни, в които летя. И дни, в които за миг съглеждам колко още пространство има за облетяване. А после виждам някой друг, който – уж на моята възраст – вече лети там от години… От десетилетия. И тогава се чувствам… Бледа. Сляпа и глуха. Под похлупак ли съм живяла досега?
Живея над детска градина. И до строеж. Опитвам се да чета. Вместо това постоянно и неволно се заслушвам в бръмченето на машините и в опитите на една почти истерична госпожа да проведе физзарядка. Второто ми привлича вниманието повече. Тя, милата, в повечето време се бори да надвика шума от машините и глъчката на децата.
Тя се взираше в стълбището пред себе си. Вито, осветено от пламъчетата на десетки свещи и спускащо се надолу в тъмнината. Пристъпи напред и се хвана за парапета. Надникна надолу, но дъното се губеше в мрак. В нея се надигаше все по-силно любопитство – да види какво има там, да разбере. Незнайна сила я теглеше натам и тя тръгна.
Подобно на предизвикателството „100 дни щастие“, което следвах преди няколко години, тези дни попаднах на друго – този път с лични снимки. И, тъй като винаги е хубаво снимките да са тематични, за да не се изкушаваме само с цветя и облаци, си намерих този списък от 100 теми, които да следвам за вдъхновение.
И така, ето ме на ден 100 от това предизвикателство. Самият факт, че го завършвам без пропуск ме прави щастлива, […]
Тази вечер “посветих” на пробни гримове. Не бях се мацотила сериозно от месеци, голяма забава падна. Направих два, и двата […]
