Доверието

Този текст се роди като част от диалог – в отговор на покана в сходен тон. Можеш да подходиш към него самостоятелно или да започнеш с поканата от Нев тук.

Вдигам очи към непознатата, приседнала несигурно в крайчеца на масата ми. Гледа ме някак изпод вежди, сякаш още преди да отворя уста, вече съм я предала. Странно усещане е това — да си враг без дела, без думи, без име дори.

С поглед следя движението на чашата й. Бавно повдигам към устните си своята — трета за вечерта — и внимателно отпивам. Докато течността сгрява гърлото ми, в мен се оформят и първите образи на отговора.

— Нормално, казваш. Там, откъдето аз идвам, хората друго наричат “нормално”. Носят усмихнати маски, говорят неистини, задават плоски въпроси и изобщо не слушат за отговора. А очите им — празни, блуждаещи. И да им довериш нещо истинско, няма да разберат. Не са ги научили, не са им дали инструментите да го разпознаят.

Такива като мене наричат “наивни”. Подсмихват се нервно, като сме наоколо, щото другояче четем думите им и даваме неочаквани отговори. Споделяме се с тях и те не знаят какво да ни правят. Гледаме ги в очите и не крием сълзите си, като ни заболи от онова, дето избират да направят със споделеното. Неудобни сме им…

Пръстите ми разсеяно рисуват чуждоземни символи по масата. Мълчим известно време, бавно предъвквайки изказаното. Тя е подпряла брадичка с дланите си и умислено кима от време на време, но остава непроницаема. Очите й следят движенията на пръстите ми, сякаш разчитат писмото. “Невъзможно!” — решително отхвърлям идеята и продължавам:

— Доверието в една от първите си фази е твърдото убеждение, че светът е добронамерен. Въпреки всички доказателства за противното. Докато се натрупат достатъчно, че да го счупят.

И като се счупи, заприличва на ей онова там — кимвам към крещящото “Не ви вярвам! Не ви вярвам!” човече наблизо. Тя не проследява погледа ми, наясно е за кого говоря. Никой друг сякаш не се впечатлява от него. Интересно, само ние двете ли го виждаме? — Тъжното е, че може да избере така да си остане. Моят народ по правило спира дотам.

Гласът ми утихва съвсем, едва се отличава сред глъчката наоколо. Непознатата остава все така мълчалива, макар тялото й вече видимо да не е в готовност да хукне нанякъде. Ръцете й лежат сплетени на масата и е положила леко глава на тях. Излъчва любопитство, очакване, тиха подкана да продължа. Може би и доза здравословен скептицизъм.

Един сервитьор се появява от нищото, грабва пресушената й отдавна чаша, заедно с моите две, и също тъй скоростно изчезва. Аз свеждам поглед, пръстите ми отново подемат танца си върху грапавия плот, а думите сякаш сами се заизплъзват от мен:

— Но ако намериш в себе си сили да го сгушиш — човечето — и да обърнеш тоя му бяс в сълзи, то започва да се смирява, да оздравява. И така, оздравявайки, пораства. И се обръща навътре. И открива, че каквото и да направят другите с довереното, ти ще се справиш, ще го преживееш, ще продължиш напред. Ще растеш още. Чиста и неопетнена.

Ще знаеш, че си дала нещо ценно, съкровено — а те са избрали дали да вземат или да отхвърлят. Тъжно е, да, но не зависи от теб как другият ще се възползва от подаръка. Възможно е да го приеме и да откриете ново приятелство, нов път — общ за двама ви. А ако не го пожелае, ако те предаде, в теб остава изборът да научиш още един, пък макар и болезнен урок, или да се върнеш назад, да станеш като тях. Типична представителка на народа ми. Нормална. Ти какво предпочиташ?

Отвръща ми само кротка тишина. Поглеждам към непознатата и гледката ме усмихва. Постоявам така още минута, а последната глътка чай освежаващо си проправя път надолу по гърлото ми. После оставям две монети до празната чаша, внимателно отмествам един непокорен кичур от лицето на непознатата — толкова мирно в съня й — и тръгвам бавно към изхода.

След мен остава само бледото сияние на символите, изписани по масата: “Keep breaking your heart until it opens.”* Само още няколко мига, и избледняват съвсем, а аз се стопявам в дъждовната нощ.

* „Продължавай да разбиваш сърцето си, докато се отвори.“ ~Руми