През миналия декември една шеметна вълна от събития ме срещна с възможността да дам гласа си на разказ, който тъкмо ми беше влязъл под кожата с… ами с всичкото си. След като записите на трите части – незнайно защо – близо два месеца отлежаваха в черновите ми, днес ви предлагам да изживеете тази емоция с мен.
Приказката по-долу написах и публикувах за първи път в електронно списание „Сивостен“ по времето, когато бях част от екипа му. Споделям я и тук с дребни корекции (ах, тази пунктуация) и без цензура на думи и емоции.
Снежна виелица вилнее в мрака над магистралата. Платното е чистено, но снегът безпощадно трупа ли, трупа отгоре. Късове лед удрят гумите и току подхвърлят колата встрани. Маркировката е мираж, само следите от предишни коли дават идея за границата на лентите. А стъпиш ли извън тях, снегът неусетно унася гумите в танц.
Има дни, в които летя. И дни, в които за миг съглеждам колко още пространство има за облетяване. А после виждам някой друг, който – уж на моята възраст – вече лети там от години… От десетилетия. И тогава се чувствам… Бледа. Сляпа и глуха. Под похлупак ли съм живяла досега?
Живея над детска градина. И до строеж. Опитвам се да чета. Вместо това постоянно и неволно се заслушвам в бръмченето на машините и в опитите на една почти истерична госпожа да проведе физзарядка. Второто ми привлича вниманието повече. Тя, милата, в повечето време се бори да надвика шума от машините и глъчката на децата.
Тя се взираше в стълбището пред себе си. Вито, осветено от пламъчетата на десетки свещи и спускащо се надолу в тъмнината. Пристъпи напред и се хвана за парапета. Надникна надолу, но дъното се губеше в мрак. В нея се надигаше все по-силно любопитство – да види какво има там, да разбере. Незнайна сила я теглеше натам и тя тръгна.
Как видях пътуването до Вакен и обратно в далечната 2007-ма… Вероятно ще го преведа някой ден, засега го публикувам в оригинал просто за да си го имам и тук.
—
So there goes yet another Wacken Open Air 2007 journal.. But not only. Where to start, let’s see..
