Зима. Скреж. Фина корица над тиха вода. Плувам отдолу, а любопитството изгризва костите ми. Още, още нещо е нужно. Плувам. Мечтая за горе, за вън. Слънчев лъч се отрива о тялото ми и се отразява нанякъде, към дъното. Очите го проследяват, а след миг цялата се устремявам натам…
В градината е тихо. Пристъпвам плахо, стомахът ми — на топка. Тревите галят дланите ми и едва доловимо шептят. Напрягам уши да ги чуя, но думите им твърде бързо се разтварят във въздуха. Само полъхът на тревогата им настръхва косъмчетата по тялото ми.
Вдигам очи към непознатата, приседнала несигурно в крайчеца на масата ми. Гледа ме някак изпод вежди, сякаш още преди да отворя уста, вече съм я предала. Странно усещане е това — да си враг без дела, без думи, без име дори.
Докато се докосвах до “Предсмъртната или първата болка” за първи път, с всяка негова дума все повече ме изпълваше финото усещане за мир със света, с цялата вселена. Усещане за сливане, единство, цялост. Днес го вкусих отново, и ефектът му бе все така поразителен.
Продължавам да споделям архивни текстове с мое участие от далечното минало – в случая, декември 2006. По-долу ще намерите мой превод на представяне (или „наслаждение“, както авторът сам го нарича) на романа „Последният еднорог“ от Питър Бийгъл.
— А как мина твоят ден?
— Добре мина — благодаря ти, че попита. Благодаря ти, че винаги ме питаш. Днес си мисля за любовта между двама души и за отхвърлянето, което се случва дори когато несъмнено се обичат до полуда. И не говоря за онази, страстната, изпепеляваща любов, която пламва за миг и си отива също тъй бързо…
— А как мина твоят ден?
— Моят ли? — питам. — Ами… Как да ти кажа, не съм съвсем сигурна. Той и не е съвсем минал. Надявам се да се случи още нещо.
— Какво нещо? — любопитства то.
