За страха от промяна

Защо търсим промяна дори когато обективните фактори в живота ни изглеждат съвършени? Защо се чувстваме зле, въпреки че имаме добра работа, хубав дом, нормално семейство? Какво не ни достига?

Стремежът към нещо по-висше е заложен в съзнанието ни със самото ни пристигане тук, на Земята. И ако няма реализация на този стремеж, всичките блага на света няма да достатъчни, за да се чувстваме добре.

“Мисля, че всички трябва да станат богати и известни и да правят всичко, за което са мечтали, за да могат да видят, че това не е отговорът.”
~Джим Кери

Да тръгнем по пътя на по-висшето, означава да се откажем от всичко онова, което обективно до този момент е работило за нас – и може би най-напред от концепциите си, че има правилен начин да се изживее един живот.

Ето къде решително се намесва умът. Неговата роля е да ни опази живи – в това той е съвършен. Еволюирал е от зората на времето именно за да свърши тази работа – да съхрани тялото. На базово, подсъзнателно ниво, той анализира постъпващата информация, съпоставя я с вече наличната такава и я подрежда в две първични категории “безопасна” и “опасна”.

Именно това е големият препъни-камък по пътя ни към по-добър живот – в момента, в който ни хрумне да направим нещо различно, в нас се поражда страх. Защо? Защото за ума досегашната ситуация е в категория “безопасно”, а неизвестното автоматично се етикетира “опасно” просто поради липса на данни за другото.

В стремежа си към по-добър живот ние можем да видим всички онези страни на настоящото, които не ни харесват, дразнят ни, натоварват ни, тормозят ни… Но колкото по-дълго сме стояли с тях, толкова по-категорично установен е статутът им на безопасни за живота ни и толкова по-интензивен отпор ще даде умът ни на всеки опит за промяна.

Ще чувстваме сковаващ страх, ще виждаме катастрофални развръзки и апокалиптични картини, ще ни бомбардират всевъзможни въпроси, започващи с “ами ако…” И докато не вземем съзнателно решение да управляваме сами посоката на живота си въпреки вътрешната борба, ще се завръщаме отново и отново в до болка познатото и безопасно старо.

“Промяната се случва, когато болката от това да си останем същите стане по-голяма от страха да се променим.”
~Тони Робинс

Обичайно промяната идва принудително – рано или късно пристига на прага ни и влиза, без да си прави труда да почука. Има обаче и начин да я поканим доброволно – с активно търсене и решителни действия за разбиране, осъзнаване и трансформиране на процесите, които текат в нас. Като започнем да се учим да отличаваме гласа на ума от този на сърцето. Като разберем, че умът ни е съвършен инструмент за съхранение на тялото ни, но не умее да предвижда резултати, за които няма предварително постъпила информация.

И когато знаем всичко това, когато го разбираме на едно много дълбоко ниво и сме способни да се облегнем на него, можем да направим ход в неизвестното въпреки страховете.

Инстинктът ни за самосъхранение диктува да прекратяваме на мига всичко, което ни причинява дискомфорт, без да го поставяме под въпрос. Пипваме нещо горещо и веднага си дръпваме ръката. Стомахът ни пристъргва и автоматично започваме да се оглеждаме за храна. Някой ни казва нещо неприятно и добрите ни чувства към него внезапно се изпаряват.

Но има и подход, в който избираме съзнателно да останем в болката, за да получим желан резултат – и под една или друга форма всички сме правили подобни неща. Ходим на тренировки и изтърпяваме натоварването и мускулната треска, за да усилим тялото си. Подлагаме се на хранителни ограничения с цел да подобрим физическото или духовното си здраве. Протягаме ръка след конфликт, за да съхраним дългогодишно приятелство.

И всички до един сме способни да пренебрегнем страха си от болка, когато друго същество е застрашено и в нас се е активирал стремежът да го спасим – често се задействаме дори без да се замислим, защото нещо в нас знае, че рискът си струва.

“Научих, че куражът не е отсъствието на страх, а триумфът над него. Смелият човек не е онзи, който не се страхува, а който надвива страха.”
~Нелсън Мандела

Нега сега за миг да си представим, че едно такова застрашено същество живее вътре в нас. Застрашено е не от физическо нараняване или смърт, а от угасване на живеца, от пълната загуба на радост от живота.

Това достатъчно ли е да ни мотивира да влезем в огъня за него? Достатъчно ли е, за да вземем решение за промяна, дори когато умът ни бомбардира със страховити сценарии? Достатъчно ли е, за да се доверим, че Животът ще ни подкрепи и ще ни изпрати всичката помощ и ресурси, които са ни нужни по пътя?

За мен е достатъчно.

А за теб?

[su_divider top=“no“ divider_color=“#f1f1f1″ link_color=“#e2e2e2″ size=“1″ margin=“30″]

Тръгни по пътя на личностна трасформация с метода “Очи в очи със себе си”.
Аз ще бъда до теб.

[su_button url=“https://dropsofrainbow.com/facing-yourself/“ style=“flat“ background=“#35180D“ color=“#f9f9f9″ size=“5″ wide=“no“ center=“yes“ radius=“5″ icon=“icon: heart“ icon_color=“#f9f9f9″]ЗА МЕТОДА[/su_button]

[su_divider top=“no“ divider_color=“#f1f1f1″ link_color=“#e2e2e2″ size=“1″ margin=“30″]

снимка: личен архив