Наскоро в един разговор възникна темата за приятелството — и за ония наши проявления, които го съсипват. Много може да се пише по темата, но днес споделям с теб нещо относно комуникацията помежду ни и обратната връзка, което за жалост наблюдавам често, а би могло с лекота да се избегне:

Директното приемане, че сме чули, възприели и разбрали казаното или направеното по единствения възможен „правилен“ начин.

И като пряко следствие от това (обичайно погрешно) допускане, се чувстваме в правото си автоматично да реагираме с отдръпване и затваряне към взаимоотношенията, често дори мълчаливо, веднага щом се усетим наранени от думите и действията насреща си. Сякаш другият е длъжен да ни чете мислите и чувствата, и лично да направи крачка към сдобряване, да се извини за стореното.

Всеки от нас пребивава в собствена реалност, в която нещата се случват по определен начин, думите означават конкретни неща и постъпките се мерят по специфична система. Тази реалност се определя от житейския ни опит, темперамента, познаването на средата и човека срещу нас, моментното ни настроение, историята на отношенията ни с другия и какво ли още не.

Не е трудно да се досетим, че за всеки от нас тази реалност се различава — понякога незначително, друг път осезаемо, а в някои случаи дори няма допирни точки. Когато си даваме сметка за това, не е трудно да допуснем възможност да не сме доразбрали нещо и да проверим собствения си прочит на случилото се през призмата на другия.

Такова осъзнаване може да бъде полезно в случаите, в които наблюдаваме заедно едно и също събитие и впечатленията ни се разминават — в обсъждането му с друг свидетел ще разберем какво не сме видели, ще предизвикаме собствената си гледна точка, ще разширим възможностите си за възприемане на света.

Но в контекста на приятелството активното търсене на другата гледна точка и даването на обратна връзка за собствената е не просто желателно, а абсолютно необходимо. Само откритият обмен на реалности ни позволява да градим искрени, топли и трайни взаимоотношения, в които се свързваме на ниво същност, а не маска.

Има наивни въпроси, скучни въпроси, зле формулирани въпроси, въпроси зададени след недостатъчно самокритичност. Но всеки въпрос е опит да бъде разбран светът. Такова нещо като глупав въпрос не съществува.

Карл Сейгън, „Свят, обитаван от демони: Науката като свещица в мрака“, 1995 г.
Превод: Григор Гачев

Казват още, че няма глупави въпроси — само незададени такива. А нуждата ни да сме вечно прави си струва да се разгледа съвсем отделно. Но ако си позволим да слезем от пиедестала на всезнаещия и безгрешния и да признаем, че текущата ни реалност може да не съвпада с тази на другия, можем с лекота да протегнем ръка, като просто попитаме.

В следващата публикация ще отделя три надграждащи се стъпки, които се пропускат в конфликтна ситуация, докато следването им може не само да спаси, но и да укрепи приятелството.

очаквай продължението

Ако думите ми са те докоснали, научи с какво още мога да съм ти полезна на страницата ми:

Бъди приятел, не скачай директно на четвърта стъпка

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Към началото