В царството на мрака

Гората е тъмна и тиха. Широките поли на роклята ми разрошват нападалите листа, но звук не се чува. Движа се бавно и уверено, силуетът ми едва се различава сред мрака.

Моят поглед е свикнал и вижда отлично. Съзирам друг силует под дърветата. Сив, избледнял, свит до земята. Дете. Приближавам го, говоря му нежно, подавам ръка. То я поема и тихо тръгва до мен.

Вървим привидно напосоки, но всъщност точно накъдето е нужно. Друг силует стои неподвижно самотен – мъж, също така избледнял и объркан. Няколко точни слова – и поема с нас.

Откриваме още – мъничко бебе, възрастна дама и други, безчет. Всичките до един неподвижни, безцветни. Движим се бавно, навън от гората, до ръба на скала над морето.

Едно махване – и пред нас, над водата, се разтварят портали. Един подир друг, цветни животи надничат от тях. Изпращам сенките при човеците им, оставам загледана в пустотата, останала след порталите.

Още дъх – и се връщам към разходката си в гората. Към мен се присъединява и друг – силует на мъж, вървящ с уверени стъпки, също като мен. Господарят на мрака обхожда владението си.

Заговаряме се за сенките.

– Защо се залутват тук? – питам го.

– За да открият светлината в себе си. Не могат да го направят, преди да са влизали в мрака.

Това място не е за назидание и страдание. Тук не царува дяволската фигура от легендите, която само дебне някой грешник да ѝ падне в ръцете. То е просто огледало, в което хората да открият още парчета от себе си. Тъмните, отхвърлени и забравени парчета. Когато хората са готови да си ги разпознаят и вземат обратно, порталите над морето се отварят в очакване.

О, колко заблуди все още живеят в умовете на хората.

– А теб защо не мога да заблудя? – тихо достига до мен въпросът му. И усещам, че отговорът му е известен. Пита ме, за да го науча и аз.

– Защото съм ти равна, – отвръщам.

Поглежда ме с мека усмивка, очите му срещат моите с такава мекота. Кимва ми и продължаваме да вървим в тишината на мрака.

[su_divider top=“no“ divider_color=“#f1f1f1″ link_color=“#e2e2e2″ size=“1″ margin=“30″]

текст: Ана Йорданова
фотография и модел: Йоана Маринова