Къде живеят чудовищата

— Слънце, побързай, закъсняваме! — чух приглушения му глас иззад вратата.
— Бързам, бързам — промърморих под нос и продължих трескаво да издирвам маската си. Къде ли я бях завряла?
Отметнах покривалото на леглото и се вгледах отдолу. Няколко кълбенца власинки се затъркаляха от раздвижването.

По Свой образ и подобие

Мила ми Звездице, тия дни ти ме попита как се е родила Земята. Тогава не можах да ти отговоря смислено — в тоя момент нещо пак бързахме, главата ми беше другаде и смотолевих нещо за Сътворението, ама знам, че ти не ме разбра. Затова ето, сега намерих тих момент и ти пиша…

А как мина _твоят_ ден? #4 Бъдеещо

— А как мина твоят ден?
— Във вихър от емоции мина… Изплуваха някакви чудесии, даже и аз не разбрах откъде се взеха.
— Разкажи ми — подканя ме то с онзи свой поглед, дето изважда всичкото истинско в мен.

А как мина _твоят_ ден? #3 Началото

От незапомнени времена се скиташе по света. Никого не срещаше и никой не го виждаше. Ту вървеше самотно и унило, ту подтичваше с радост; ту свирукаше безмълвно в нощта, ту се взираше в мълчаливото сияние на звездите; ту погалваше стръкче трева, ту се свиваше на кравайче в изоставена хралупа. Тази нощ всичко се промени…

Светлината

Бавно, безкрайно, безнадеждно светлината изтичаше от пръстите ми. Плъзгаше се неуловимо, неумолимо по шарките на роклята ми, по каишките на сандалите, по фугите на мраморните плочи на пода…

Вединени

Зима. Скреж. Фина корица над тиха вода. Плувам отдолу, а любопитството изгризва костите ми. Още, още нещо е нужно. Плувам. Мечтая за горе, за вън. Слънчев лъч се отрива о тялото ми и се отразява нанякъде, към дъното. Очите го проследяват, а след миг цялата се устремявам натам…

В градината е тихо

В градината е тихо. Пристъпвам плахо, стомахът ми — на топка. Тревите галят дланите ми и едва доловимо шептят. Напрягам уши да ги чуя, но думите им твърде бързо се разтварят във въздуха. Само полъхът на тревогата им настръхва косъмчетата по тялото ми.

Към началото