Къде живеят чудовищата

Разказът е публикуван в брой 4 на списание „Й“ от юли 2022 г. заедно с още красиви разкази, обединени от темата „Любовен двуъгълник“. Броят може да бъде поръчан в електронно и хартиено издание.

— Слънце, побързай, закъсняваме! — чух приглушения му глас иззад вратата.

— Бързам, бързам — промърморих под нос и продължих трескаво да издирвам маската си. Къде ли я бях завряла?

Отметнах покривалото на леглото и се вгледах отдолу. Няколко кълбенца власинки се затъркаляха от раздвижването. Кихнах — и куп прахоляк се раздига из въздуха. Откога ли никой не е поглеждал тук долу… Насълзените ми от прашинките очи сякаш за миг се взряха в други… но след само едно мигване се изгубиха. Втренчих се сепнато в тъмното, обходих цялото пространство с поглед, но нищо.

Въздъхнах шумно, прашинките отново заиграха във въздуха и през тях пак съзрях другото. Не мигах, решително държах очите със своите — тоя път нямаше да се изгубим. Погледът ми беше остър, изследващ, пълен с почуда — онзи отсреща ме зяпаше на свой ред, сякаш наклонил леко глава, присвил очи, почти бездиханен. Постепенно се поотпуснах, сърцето ми се завърна към по-нормален ритъм, бученето в ушите намаля. Подозрителността ми се изпаряваше постепенно, а с нея си отиваше и напрежението в мускулите, готовността ми да побягна в миг.

Позволих си да премигна веднъж — някак усещах, че тоя път няма да се изгубим толкова бързо, че сме достигнали пространство на известно доверие. Времето забави хода си — почти спря. Докато сякаш безкрайно дълго отварях очи, видях как и насрещните се отварят също тъй припряно и търсещо. Сега помежду ни се бе настанило любопитството. Не можех да различа цвят, но очите бяха огромни, мърдаха полека, сякаш фокусираха ту едното мое, ту другото. Какво ли си търсеха те? Легнах по корем и положих длани под брадичката си. На пода не беше особено удобно, но сега това не ме вълнуваше.

Усмихнах му се. Не разбрах дали усмивката ми достигна до него, сякаш все още оставаше в изследващ режим. Някак ми се прииска да му предам мъничко радост, да узнае чрез нея колко добре е дошло. Затова я оставих да се разлее из мен, да ме изпълни, и после я насочих навън, към местенцето, дето се беше завряло другото. Обгърнах я в обич, в светлина, в топлина и я оставих да тече помежду ни.

— Хайде бе, мило, какво се мотаеш? — тонът се беше втвърдил, гласът звучеше по-близо.

— Шшш! — прошепнах, без да откъсвам очи от ония срещу ми и инстинктивно махнах с ръка зад гърба си, все едно той можеше да ме види. Молех се да не влезе точно сега.

За миг някъде назад из съзнанието ми се промъкна съмнение — а дали то от това има нужда, дали всъщност моята обич е подходяща за него, ами ако го нараня с нея? И в следващия се блъснах в насрещна стена. Юмрук стисна здраво стомаха ми в себе си. Задави ме, ококори ме, сълзи избиха и се затъркаляха по бузите, а от устата ми не успя да излезе смразено „Защо?“. Из мен забушува ураган, адска мъка и болка се лееше на всички страни, разтреперваше тялото ми, запушваше гърлото и сриваше всичко по пътя си, а сълзите се изливаха сякаш безкрай.

Постепенно шокът се поотми, а с него — и заслепяването, което беше донесъл със себе си. Потърсих отново очите; моите — пълни с почуда, с безмълвен въпрос — „Какво ти направих? Защо ме отхвърли? Аз само с добро…“ То сякаш се беше смекчило, но все така не долавях какво го прихвана по-рано. Гледаше ме немигащо, открито, нямаше помен от намерение да удари, да нарани. И все пак така заболя… Тръпка пролази по цялото ми тяло при спомена. „Как се случи това?“ — не спираха да питат очите ми. „Как се случи, наистина?“ — неговите.

Сълзите бяха почнали да засъхват по бузите ми, пътечките им стягаха и щипеха кожата. В главата ми избухваха въпроси — кое беше то, какво беше, защо бе дошло, защо ми отказа споделената радост, и още, и още… Отново се вдигаше буря из вътре ми, очите ми лудешки шареха ту към едното негово, ту към другото. Исках да знам, важно ми беше да разбера.

То все така ме наблюдаваше, не можех да разчета какво е в ума му. В объркването ми се просмука и гняв, взе да обагря в червено съзнанието, усетих очите да се присвиват, дъхът се насече. Обзе ме непозната, невиждана ярост. Как може, как смее да не приема? Какво е то, че да отказва такъв чуден подарък? И не просто така, ами да удари насреща!

Светкавици раздираха пространството помежду ни, въздухът пукаше от напрежение, тежкият мирис на озон се просмукваше в ноздрите ми. Бесовете ме ослепиха и изгубих другото от поглед — и тутакси бурята в мен и отвън се смири, задуши се в страха, че се е изгубило чудо.

Панически се заозъртах наоколо, но бе настанал пълен мрак. Студ ме заливаше, отново задишах тежко, сърцето ми заблъска в ушите, но другото все така се криеше от мен. Дали си беше отишло завинаги? Заплаках отново.

— Покажи ми се пак — с глас го замолих и със стаен дъх зачаках ответно движение. Напразно. Само тихият танц на прашинките подсказваше, че времето не е спряло хода си.

— Прости ми — изплаках след малко, — ще се сдържам повече, обещавам! Ще питам дали ме искаш, преди да се споделям с теб, ще проверявам дали си готово, от какво ти на свой ред имаш нужда…

Дълго молих, подсмърчах и каних, а после останаха само тъжните хлипове на загубата. Зарових лице в дланите си, не можех да помръдна, сърцето ми се беше свило на точица. Усещах непозната, отчайваща пустота в себе си. Нещо невиждано ми се беше показало, беше се споделило с мен без думи, а слепотата и безхаберието ми го бяха прогонили. Спомних си как в глупостта си повярвах, че е враждебно и дори не му дадох възможност да каже на свой ред какво е, какво му е, защо е дошло…

Вратата рязко се отвори и той нахлу запъхтян в стаята:

— Ето я, беше я захвърлила на… Какво ти е, какво се е случило?

Не реагирах на въпроса — сякаш времето бе спряло и оная, обичайната реалност, в която „тя“ и „той“ съществуваха преди „другото“, беше изгубила значението и смисъла си. Образите безмилостно продължаваха да се редят зад клепачите ми — как го оставих да си тръгне, как предадох доверието му… Сигурно никога нямаше да го видя отново — че кой се връща там, дето са се отнесли така несправедливо с него? Лежах така, докато почувствах болката на схванатото си от твърдия под тяло и топлата, тежка и същевременно плаха ръка на рамото си. Размърдах се леко, надигнах глава и…

Очите отново поеха моите. Все така любопитни, сякаш очакващи, далеч не враждебни. Преди да се усетя, в прилив на безумна радост посегнах към него да го докосна, да го прегърна, да се свържа с него още по-силно от преди… Но вместо в топлата плът на тяло, подобно на моето, пръстите ми опряха в хладно и гладко. Придърпах го бавно към себе си и се взрях в очите му — в моите собствени очи, в парчето огледало в ръцете ми.

~ * ~

Рязка въздишка се изплъзна от устните и замъгли образа срещу ми. Като ужилена отскочих назад, на крака. Прониза ме болка, капчица кръв се застича по лявата длан, впила се неусетно в острия ръб. Пръстите се отпуснаха и огледалото с трясък се разби на пода, частици от него се пръснаха около босите ми стъпала и хиляди малки очи ме зяпнаха от тях.

В мен пустотата се бе завърнала. Но вече не носеше в себе си отчаяние. Вместо това, в нея се зараждаше океан от възможности, чакащи да ги видя, да се свържа с тях, да ги случа.

Поех увисналата насред въздуха помежду ни ръка, прегърнах тревогата в очите му с топла усмивка, докато и неговата плахо изгря в ъгълчетата на устните. Взех доминото от ръцете му, пооправих полите на роклята си и уверено го поведох навън.

А белегът на ръката остана да ми напомня за дара на огледалото. „Каквото отвътре, това и отвън“ — шепне ми.

И когато си спомня да слушам гласа му, в пустотата се ражда поредното чудо.

Кое ли ще е следващото, питам се…

(6 юни / 17 август 2020 / 19 януари 2021)

На снимката: „Чудовищата на едно тригодишно“, личен архив