А как мина _твоят_ ден? #3 Началото
От незапомнени времена се скиташе по света. Никого не срещаше и никой не го виждаше. Ту вървеше самотно и унило, ту подтичваше с радост; ту свирукаше безмълвно в нощта, ту се взираше в мълчаливото сияние на звездите; ту погалваше стръкче трева, ту се свиваше на кравайче в изоставена хралупа.
Тази нощ всичко се промени. В безмерната тишина на съществуването му се промъкна звук. Първоначално неразпознаваем — като далечна въздишка, а после все по-осезаем. Тих, тъжен хлип на друго самотно създание. То го усети повече със съзнанието си, отколкото с някакви сетива — отдавна забравилите да чуват уши все още не го долавяха, но тръпка пробяга по гръбнака му и изправи косъмчетата на тила му.
Хлипът постепенно изпълни цялата му вселена — дотолкова, че то вече не възприемаше нищо друго, а цялото му същество се стремеше да открие източника на тази тъга. Щураше се безспир насам и натам, катереше се по дърветата и се провираше в дупките на язовците, но посоката все му убягваше. Накрая, напълно изтощено, се просна на тревата, затвори очи и в отчаянието си се взря навътре в душата си. И тогава го чу, макар и отново не съвсем с ушите:
— Разкажи ми за твоя ден…
Сърчицето му сякаш прескочи два удара, дъхът му замря, сякаш в ужас да не заглуши този прекрасен глас, вече тъй близък и мил. А после, все така плахо, в него потекоха картини от миналите дни. Зад затворените му очи един след друг се редяха спомени — къде мили, безценни, къде страшни и дори ужасяващи. Съзнанието му сякаш самичко ги заоблича в думи, а те на свой ред се заизплъзваха през полуотворените му устни.
~ * ~
— Аз… Чакай, откъде да започна…? Събудих се преди изгрева, още в пълен мрак, в кратера на паднала звезда. Закусих с нейния прашец и пих от скрежа по камбанките на нощния жасмин. Ароматът му вероятно ме е упоил, защото само след едно мое примигване слънцето вече багреше хоризонта с оранжево-розовите си пръсти.
— Звучи толкова красиво… И в моята спалня влиза така — макар днес да го пропуснах в полусън.
— Спалня… Какво е спалня?
— Ха, а ти какво — от небето ли падаш? Спалнята, в която прекарвам нощите си. Високо в небето е и гледа към изгрева. И сега съм в нея, а срещу мен тъкмо изгрява луната. Красива е — оранжева, огромна като слънцето и идеално кръгла. А ти всъщност къде си?… Не, не ми казвай, разкажи какво се случи после.
— Ами… Не много, всъщност. А може би твърде много, за да го видя. Търсех… нещо. Не знаех какво — цяла вечност го търся. Но мисля, че го открих — не, то ме откри. Ти ме откри.
— И ти ме намери. Аз… Аз бягах от себе си в този момент. Това ми е следзалезното хоби, хаха. — В смеха й няма веселост, само бездънна тъга. — От много години, цял живот сякаш. А сутрин отново надявам маската и перата човешки и се впускам в истинския живот. С другите хора, с техните маски, играем играта си, разменяме роли, обличаме нови пера с всяка следваща среща… И така до безкрай. Само нощите ме спасяват от това напълно да се претопя в маската. И затова бягам.
— А дали тогава не си бягала към себе си, когато се срещнахме? — питам я. Чувството е толкова силно, че чак болка пронизва костите ми. Тя не е маската, тя е дълбоко, дълбоко под нея. Така се е скрила, че сама не знае каква е. И е уплашена от това, което познава — от него бяга, без да знае къде отива.
Тя мълчи. Тишината, идваща откъм нея е оглушителна. Въздухът обаче вибрира все по-осезаемо — тя се събужда, започва да разбира, знам го из дъното на душата си. И изведнъж се затваря, черни пипала от ефирна мъглица се просмукват помежду ни. Страх. Вече не я усещам, не я чувам. Страхът залива и мен — едва се намерихме, моля, моля да не я губя също тъй бързо! „Тишина — казвам си, — така само ще се свърши по-бързо. Затвори очи. Дишай. И пак. И отново. Така, сега погледни отново навътре, потърси я със сърцето си, говори й с душата си.“
— Тук съм, до теб — излива дъхът ми. — Потърси ме отново, подай ми ръка. Нека вървим заедно — така дори в тъмното не е страшно. — Помълчавам секунда, ушите ми сякаш порастват от усилното вслушване. Продължавам: — Там, накъдето бягаш, е красиво. Подай ми ръка. Заведи ме там. Разкажи ми още.
Сърцето ми бие до пръсване. Още един оглушителен удар, и мъглицата сякаш се поразсейва. Бързо се хващам за първото, което ми хрумва:
— А как мина твоят ден?
Безкраен миг след това на крилете на тиха въздишка долита:
— Моят ли? — пита. — Ами…
Снимка: личен архив
Още от поредицата „А как мина _твоят_ ден?“: тук.