В градината е тихо

В градината е тихо. Пристъпвам плахо, стомахът ми — на топка. Тревите галят дланите ми и едва доловимо шептят. Напрягам уши да ги чуя, но думите им твърде бързо се разтварят във въздуха. Само полъхът на тревогата им настръхва косъмчетата по тялото ми.

Градината

Тя се взираше в стълбището пред себе си. Вито, осветено от пламъчетата на десетки свещи и спускащо се надолу в тъмнината. Пристъпи напред и се хвана за парапета. Надникна надолу, но дъното се губеше в мрак. В нея се надигаше все по-силно любопитство – да види какво има там, да разбере. Незнайна сила я теглеше натам и тя тръгна.