Шумови размисли и страсти
Живея над детска градина. И до строеж. Опитвам се да чета. Вместо това постоянно и неволно се заслушвам в бръмченето на машините и в опитите на една почти истерична госпожа да проведе физзарядка. Второто ми привлича вниманието повече. Тя, милата, в повечето време се бори да надвика шума от машините и глъчката на децата.
„Раз-два-три-четири… Иване, млъкни вече!!! Пет-шест-седем… А бе млъкни бе!!! Осем-девет…Михаела, слез оттам!!! Десет, и започваме отначало. Раз-два… Божидаре, ела тука!!!“ и така нататък, сякаш до безкрай. Безкраят свършва, когато най-накрая децата са ангажирани в състезание и тези, които чакат своя ред да тичат, са свободни да крещят наволя имената на съотборниците си и да ги окуражават, често в един глас. Съвсем спонтанно.
Та чудя се сега – няма ли как това да се пренесе и във физзарядката? Да дадат роли на децата, да ги ангажират, вместо да ги строяват и да им нареждат? Да работят с тях, а не въпреки тях. Колко ли би олекнала работата на госпожата, ако целта й не е да ги натика в мълчалив калъп? То и без това си е мисия невъзможна.
Спомням си опита на моето дете – как така и не успя да влезе в калъпа в детската градина. Не можа да се справи с липсата на всякаква дисциплина в групата и на конструктивно, ангажиращо внимание от педагозите. Затвори се, не спираше да плаче. След година мъчителни опити, много драма, рев и болести, накрая се отказахме и добутахме до предучилищна възраст с гледане вкъщи.
Сега е съвсем друго. В понеделник открихме учебната година, бройката деца в група е наполовина от градинската, госпожата е млада, мила и усмихната. Разликата в отношението на децата, и на моето в частност, към ходенето там е осезаема. Отива с усмивка, в края на деня с ентусиазъм разказва какво са правили, дори спи следобяд. Вярно, само няколко дни са минали, но разликата се набива на очи и ме изпълва с надежда.
Веднага ми идват наум всичките клишета относно нуждата на системата от принципно обновяване. По-малко деца на един педагог, по-съобразени с децата програми, повече ангажиране и по-малко седене, учене чрез преживяване, вместо наизустяване. Не на последно място и по-високи заплати на заетите в образованието, за да се осигури и тяхното спокойствие, че основните им нужди са посрещнати и да се преподредят приоритетите им. За да може всяко дете да получи равен шанс за адаптация и израстване, вместо да разчитаме на случайността.
Аз самата се уча как да бъда подкрепа в развитието на детето, а не наставник. Макар и самостоятелно, макар и заета само с едно дете. С цяла група сигурно е сериозно предизвикателство, но пък и като си е твоето, не го прави по-лесно. Какво мога да направя, за да помогна на всичко около и с него да се случи по най-добрия начин? Много неща, предполагам.
Да не го направлявам настоятелно според моите лични разбирания за света; да го подкрепя само̀ да се развива с увереността, че то знае най-добре; да позволя да му се случи каквото има да му се случва и да го науча да прави избори спокойно и с любов към себе си и света; да му помогна да превъзмогне страха и да не се води от него по пътя си. Да вярвам от цялото си сърце, че всичко това ще му позволи да реализира най-доброто, на което е способно.
Такива неща се въртят в главата ми днес, докато детската глъчка и шумовете на строежа продължават да изпълват пространството. Поне гласът на госпожата затихна. Надявам се да й остане време да си почине, да се разтовари и с нови сили да подеме следващата смяна. Добре, че е петък.
П.С. На снимката е ДГ Светлина в Стара Загора. Не съм била там наживо, но видимо настроението е съвсем друго – децата участват с ентусиазъм, лицата на госпожите също греят. Има и друг начин, значи – а щом е така, има и надежда.
Снимка: nbp.bg