Достатъчна
Тази сутрин Фейсбук ми напомни една мила картинка от преди доста години. Дъщеря ми, току-що нарисувала първото си човече. И този спомен ме провокира да ви споделя случка от последните дни. Ако детайлите ви идват в повече, простете и подминете.
Във вторник вечерта сядаме да гледаме филм с малкото човече – вече далеч не толкова малко – и по изключение сме си взели пакет чипс. Обичайно такива неща вкъщи няма и именно защото няма, тя го напада като невиждала и отказва да ме послуша, като обяснявам, че според мен вече е изяла достатъчно и можем да оставим останалото за друг път. Добре, махвам с ръка и продължаваме вечерта си.
Към 4 сутринта тя идва при мен с болки в коремчето и докато ми го обяснява, порция изяден чипс се озовава на паркета. Следват още порции, после остатъци от предишно хранене, после само течност със съмнителен цвят, и така до разсъмване. Аз съм до нея през цялото време, гушкам, подавам хидратиращ разтвор, таблетки за гадене, сменям легенчето, говоря ѝ тихо… Такива работи.
По някое време тя се излюпва – отпаднала, но по-будна от мен, и след някой час се усеща да пита: мамо, а къде ми е шината? И после да поясни, че си е легнала с нея и сега си спомня как я е изтървала в легенчето, заедно с някоя от порциите. В този момент вече ми е ясно, че шината пътува из канализационната система на града, а на мен в нито един момент от нощта не ми е хрумнало да проверя в детайли какво изхвърлям…
И някак това вълшебно камъче обърна колата на желязното спокойствие, което ме беше държало през цялото време. Не съм се справила _достатъчно_ добре със ситуацията, каза един познат глас в главата ми. Не съм внимавала достатъчно. Пропуснала съм този детайл. Как можах! Разтресе ме плач, преглътнах го, за да говоря с ортодонта, но следващите пристъпи на хълцане и хлипове вече не можах да сдържа.
И ето защо ви разказвам всичко това: детето дойде при мен, гушна ме и ми говори мили неща, успокои ме, че всичко е наред, ще ѝ направят нова шина, а и тя се чувства добре. Изслуша ме разбиращо, докато обясня, че съм недоспала и затова реагирам по-емоционално, че не е толкова заради изгубената шина, а просто от претоварване и че все пак ми се е искало да съм се сетила навреме да проверя… Тя ме гушка още малко, после отиде да търси нещо, върна се и ми прочете това:
Благодаря ти, мамо,
за твоя топъл скут,
за майчиното рамо,
за майчиния труд.Благодаря ти още
за ясния ми ден,
за грижите ти нощем,
когато бдиш над мен.За нежната закрила,
за кроткия ти глас,
за всичко, майко мила,
благодаря ти аз!
А аз през сълзи чувах: “Достатъчна си, мамо”.
И просто искам да предам и на вас, мили майки: достатъчни сте. Точно такива, каквито сте. И съм сигурна, че и вашите деца ви го казват и показват по своя си начин. Повярвайте им. Достатъчни сте.